ГЛАВА 6

До Милано с Авиончито

Една вечер, докато бяхме на турне в Южна Америка с националния отбор на Аржентина, Даниел Пасарела почука на вратата ми. "Хави, Интер иска да те купи", каза той
на един дъх и не ми остави време да разбера дали се шегува или не. "Интер? Интер Милано? Отбора в който ти си играл? Отбора, който победи Индепендиенте два пъти.
Отбора в който играе Матеус?"

Да, същия. Не беше лъжа, никой не си правеше лоша шега с мен. Човека, който ме бе набелязал и докладвал за мен на Интер, беше друга бишва звезда на Аржентина:
Антонио Валентин Анхелило, нападател на Интер през 50-те и 60-те години на 20-ти век, който все още държи рекорда за най-много голове (33) за един сезон в Серия А.
Видял ме как играя за Банфилд. Знаех, че Интер са на "лов" за таланти в Аржентина, спрягаха се имената на момчета по-талантливи от мен като Даниел Ортега и
Себастиан Рамберт, така че това което ми съобщи Пасарела дойде от нищото. Веднага се обадих на агента ми. Всичко беше истина, Интер ме искаше. Оставаше само да подпиша
и пътя към Италия бе отворен.

Tогава започна моята мъка. От една страна беше щастието да играя за един от най-големите отбори в света, от друга страха от раздялата със дома, семейството и специално
с Паула. Тя беше много малка, ходеше още на училище и нямаше как да ме придружи в Италия, поне не веднага. Бяха трудни дни за мен, но ми беше ясно, че подобна оферта
може да не дойде втори път. Затова поех топката и реших да последвам съдбата си.

За щастие, имах два месеца да се подготвя и не бях сам в новото приключение. Заедно с мен, Интер привлече и Себастиан Рамберт, наричан Авиончито, самолета, заради начина
на празнуване, когато отбележи гол, мой съотборник в Националния отбор. Като споменах това, трябваше да се борим с един мит. Хората често казваха, че съм привлечен в Интер
с трансфер "2 в 1", заради привличането на Рамберт. Нещата не стояха точно така. Първо, Себастиан не играеше в моя отбор Банфилд, а в Индепендиенте. Второ, Интер не ни привлече
заедно, а в различно време. Той дойде след мен. Това може да няма кой знае какво значение, но за мен е много важно да се знае истината. Всъщност, Аз бях първия трансфер на Масимо
Морати, който беше станал собственик на Интер през февруари 1995. Много критици и фенове, веднага след като чуха името ми не искаха трансфера. "Какво? Морати уж иска Интер да се
върне към славните години, а привлича Санети?" Те все пак нямаха информация за мен: бях малко познат играч, а в Милано обичаха да казват, че има да ям още много "мичете" (традиционен
хляб в Милано) преди да стана играч за най-високите нива на футбола. Морати обаче силно държеше на мен, въпреки че не бях голямо футболно име, за да задоволя исканията на феновете.

По време на сезона, Интер обещаваше да залага на млади момчета и доказани имена. Освен Рамберт и аз, в Интер дойде Роберто Карлош, както и Пол Инс, който бе един от най-силните халфове
в Европа по това време. Това създаде трудна ситуация, защото тогава в един отбор можеха да играят само трима чужденци, а ние бяхме четирима. Заради това в началото човек може да си помисли,
че аз ще бъда преотстъпен някъде другаде, за да се обиграя. Освен това, моето име се спекулираше най-много. Рамберт бе доста известен по вестниците, дори въртяха негов гол от Аржентина по
телевизията; Роберто Карлош не беше толко известен, но бе един от най-големите таланти по това време (нещо което той затвърди няколко години по-късно); Инс го знаеха всички от престоя си в
Манчестър. А Санети? Напълно непознат. Въпреки всичко, Аз останах. И играх. Ръководството ми каза, че няма никакво намерение да ме дава под наем в друг отбор. Вярваха в мен и в моя потенциал.
Марадона също ме подкрепи, когато в едно интервю той каза: "Най-добрият ход на Интер бе Санети". И тогава наистина започнах да вярвам в себе си.

Свикнал с хауса в Буенос Айрес, сблъсъка с Милано не беше толко а мъчителен. Може би защото ние аржентинците сме наполовина италианци и въпреки че бяхме на хиляди километри от родината ни, се
чувствахме като у дома си. Моите прародители били от Фриули, по-точно от Сакиле, провинцията Порденоне. Открих това няколко години по-късно, след месеци на разследване. Гордея се с италианския
си произход, с Фриули. Мисля си, че имам много общи неща с хората от там: твърд темперамент, надеждност, умереност, качества които винаги съм ползвал и на футболния терен.

Може би заради произхода ми, аз се чувствах много добре в Италия. Въпреки че бях сам, въпреки че моето семейство и Паула бяха в Аржентина, не се чувствах далеч от своята родина. Това е въпрос
на култура и манталитет. Италия и Аржентина са страни, които много си приличат и заради това, ние "ориунди" се вписахме толкова добре и с лекота в италианската Серия А. Единствената голяма разлика
е в темперамента. Ние аржентинците сме сдържани и спокойни, забавляваме се повече заедно, докато в Италия всичко става бързо. Да излезеш на кафе в Буенос Айрес означа да прекараш половин час в приказки
за това и онова, а тук в Милано всичко става за пет минути и после довиждане, всеки се връща към своите ангажименти и проблеми.


Но в началото, най-сложното нещо за мен, дори повече от светкавичните престои в кафетата и новия език (въпреки, че италианския и испанския са близки езици), беше всичко свързано с футбола,
манталитета в самия спорт и около него. Не заради това, че в Аржентина не бяхме интервюирани, напротив, но в Банфилд беше по-просто: имаше един репортер с тефтерче, давах няколко автографа и се
снимах с неколцина фена. В денят на моето официално представяне в Интер, 5 Юни 1995, на Тераца Мартини имаше цял куп фотографи, оператори, журналисти (с тефтери, микрофони и устройство за записване,
тогава мобилните телефони не бяха това, което са сега), фенове които скандираха моето име. Дори дъжда не можа да спре страстта им. За мен и Рамберт, човекът който ми правеше компания почти цяло лято,
това беше първото нещо с което се сблъскахме от реалността, която ни чакаше в бъдеще. Това бе и първата среща с Интер, най-хубавото и лудо създание на италианския футбол.


ГЛАВА 7

Джачинто


Феновете на този отбор ще ти кажат, че не е достатъчно само да играеш в техния тим много години. Че не е достатъчно да
целунеш фланелката след гол, нито да говориш неща, които ще ги изпратят на луната от щастие. За феновете в цяла Италия
(но и в много латински страни) е въпрос на философия. Често казват че да бъдеш фен е религия. Аз мисля, че е по-скоро начин
на живот. Чувствам се влюбен в Интер, все едно това бях аз и съм аз, защото в този отбор има идеи, които не съществуват
никъде другаде.

Интер е различен. Не е риторичен. Интер винаги тръгва срещу актуалното, никога не навлиза в коварните властващи игри.
Интер е открит, защото каквото се случва тук е ясно и не се нуждаем от охрана, защото няма нищо за криене. Рзабрах го
от първия ден в който стъпих на "Апиано Джентиле". И това стана благодарение на един невероятен учител: Джачинто Факети,
капитана на капитаните, примера, символа, цялото съвършенство.

Да имам него за ментор, пазител и приятел беше благословия за мен. Той ме научи какво означава да нося фланелката на Интер
и че да бъдеш интерист е нещо повече от това да бъдеш фен. Научи ме, че във футбола резултатите са от значение, но има
още по-важни неща: лоялност, феърплей, честност, уважение към привържениците и опонентите. Обичайни изисквания за играч на
Интер и Джачинто всеки ден ни мотивираше, дори във времена, когато всичко се обръщаше срещу нас и когато божествената Eupalla
разкри съмнения за конспирация срещу Нерадзурите. (Еupalla е богинята на калчото, написана от журналиста Джани Брера).

"Мил, умен, смел, сдържан, далеч от вулгарни реакции. Благодаря за честта към Интер и всички нас". Така с тези думи, Масимо
Морати го описа след неговата смърт. Беже тъжен ден, онзи кървав 4 Септември 2006. Това бе денят в който Интер загуби своя
знаменосец, своя духовен лидер. И тогава целия футболен свят, не само Италия, загуби човек, който бе гигант не само на терена,
но и в живота извън него.

Стойността, страстта, отдадеността, които той влагаше години наред в синьо-черната кауза всъщност са останали непокътнати.
Дори днес, за всички нас интеристи Джачинто постоянно присъства, макар и не физически. Не е под съмнение, че всеки трофей
е посветен първо на него. Не е тайна, че към него, все още има свещено отношение. Той винаги е бил модел, пример за подражание.
Защото Джачинто е бил и винаги ще бъде лицето на Интер.

Джачинто беше "hombre vertical", както казваме в Аржентина, възпитан гигант, който заповядва уважение. Човек, който не си
хабеше въздуха с думи, защото неможеха да го разберат и не обичаше да бъде център на внимание. Смел мъж, шампион по
честност и яснота. Човек, който никога не преклони глава пред силното, за него бе достатъчно да се зачитат правилата, това е
същото нещо, което красноречиво е научил като дете. Имаше свой дневник и на първата страница бе написал цитат от Толстой:
"Колкото повече вярваме, че нашето съществуване зависи от нашите действия, толкова повече това става възможно."

Горд съм, че нося капитанската лента на Интер, особено знаейки че тази лента е носена дълги години от човек като Джачинто.
Най-голямото удоволствие е да бъдеш считан за негов наследник. Няма по-голям комплимент от този, който може да ми бъде направен.
Да бъда наследника на Факети не означава само да утвърдя себе си на терена, но да оставя следа и извън него, показвайки че
кариерата на футболиста не е само купи и титли, а и честност, кураж, харизма.

Установихме силна връзка веднага. Разбирахме се добре, без много обяснения. Често ми разказваше за епичните битки между Интер и
Индепендиенте през 60-те. Той е живял на терена, един главен герой: "Какви битки, специално в Аржентина", казваше той, спомняйки
си за горещия климат на Doble Visera. Това са били години, в които камерите още не са превзели стадионите, когато всичко било
позволено с цел да спреш противника. И, в това време, аржентинските играчи били известни със своята твърдост. Феновете не били
по-различни: портокали летяли към терена, обиди, заплахи...
В резултат на тези запомнящи се истории на триумф, аз започнах да разбирам истинския Интер, по-специално какво означава да бъдеш
интерист. Емблемата, историята, гордостта, но най-вече чувствата: любов и страст.

Години наред Джачинто даваше своята неизменна подкрепа на всички играчи на Интер. Имаше добра дума за всеки, винаги знаеше как
да се излезе от трудна ситуация и натискаше правилния бутон, за да накара някой играч да даде най-доброто от себе си. Той винаги
заставаше на страната на играчите, помагаше ни с всеки проблем: научи ни да не се предаваме в трудни моменти, помагаше в пободни
ситуации и не ни оставяше да се предадем в тежки времена, и да не се възгордяваме, когато нещата вървят добре.

Новината за неговата болест бе удар дошъл от нищото. Това стана в момент на възстановяване за Интер от всичко, което се бе случвало
години наред и най-после бе спряно. Това беше пълен "Calciocas" и най-накрая справедливостта възтържествува. Но за Джачинто това не бе
отмъщение, а просто спазване на правилата. Той изживя последните си месеци с голямото си дойстойнство както обикновено, искайки да бъде
оставен на спокойствие, а новината за неговата болест да не бъде разнасяна по вестници и телевизия. Посещавах го в болницата много пъти,
надявайки се до самия край на чудо. Всички, от играчите до подържащия персонал бяхме около него. В тези дни, единствената ни мисъл бе да
направим нещо за Джачинто. Удобният случай се появи на 27 август, 2006 година, мача за Суперкупата на Италия срещу Рома. Заболяването му
го изцеждаше физически, но той не пропускаше да следи какво става с Интер. В деня преди мача, аз отидох да го видя в болницата и му обещах:
"Джачинто, кълна се че утре ще се върна тук с купата". Спазих думата си, този мач с Рома не бе само футболен двубой; нещо чудно ни даваше
сили през всичките 120 минути. Губехме с 3-0, но през второто полувреме всичко се промени. Променихме се, изглеждахме като истински отбор,
борехме се за всяка топка. На два пъти Виейра и Креспо за 3-3, а в продълженията Фиго ни донесе купата. Не мога да кажа какъв странен механизъм
ни завладя през второто полувреме: Знам само, че всеки един на терена не играеше за трофея, а с мисълта да откара купата при Джачинто.

На следващия ден отидох в болницата с трофея: "Това е за теб" казах Аз. Той се усмихна с малкото сили, които бяха останали в него. Тази
усмивка ме подържаше, беше незабравима. Все още ме осветлява и е с мен, винаги и навсякъде.


ГЛАВА 8

Полет към победата: първи дни с синьо-черния екип

Дори когато бях дете, преди мачовете, винаги казвах на себе си, че трябва да поддържам висока концентрация. Баща ми измисли това и то продължава
да ме мотивира и днес: "Ponga huevos, hombre, que hoy tienes que ganar.” Превежда се ето така: "Слагай своята екипировка, момче, сега трябва да
победиш". Това е нещо като правило, което има значение за всеки футолист. Когато излизат на терена, те трябва да дават всичко от себе си за отбора,
но никога да не забравят, че правилата и противника трябва да се уважават.

Това опитвах да правя, когато пристигнах в Интер. Не можах да се приспособя веднага към новия манталитет, новите начини на трениране и схеми. Но моят
първи треньор, Отавио Бианки, веднага ми се довери. Въпреки че имаше четири силни чужденци, той ме беше набелязъл и така, на 27 Август 1995 година,
аз дебютирах с екипа на Интер в официален мач. Опонент ни беше Виченца, а мача бе на легендарния стадион "Джузепе Меаца" в комплекса Сан Сиро, стадион
който бях гледал само по телевизията. Винаги има някакво необикновенно чувство, когато играеш на този стадион: вярно е, че футболистите не могат да бъдат
определени, освен ако не са стъпвали на зелената настилка на този стадион. Дебютът мина добре, победихме с 1-0 с гол на Роберто Карлуш, който също дебютира
тази вечер. Изглеждаше като начало на обещаващ сезон, но малко по малко паднахме надолу в класирането. Моят сънародник Рамберт, който пристигна с много
очаквания, не можа да издържи на напрежението и след няколко месеца напусна Милано. За нападателите винаги е трудно да отвърдят себе си в Серия А, особено
ако са много млади. Освен тези неща, той имаше и няколко физически проблема, които му пречеха много. За мен неговото напускане беше тежък удар, защото двамата
имахме доста общи неща: и двамата бяхме аржентинци, и двамата трябваше да доказваме себе си в тежка футболна среда. Сега Себастиян е вече в миналото, в другата
страна на футбола: след като окачи бутонките, той седна на треньорската пейка. Беше също асистент на Рамон Диаз, друг велик играч за Интер, в мексиканския Америка.
Преди Рамберт да напусне, нашият треньор Отавио Бианки бе уволнен през Септември след няколко разочароващи резултата. На негово място, след малък временен период на
Луис Суарес дойде англичанина Рой Ходжсън. Трябваше да започна от начало. С Ходжсън всичко се промени, от начин на трениране до стил на игра, но новият треньор
още от самото начало демонстрира своята вяра в мен. При него започна моята дълга и щастлива кариера: при Бианки играех десен защитник в схема 5-3-2, а при Ходжсън
бях десен халф във формация диамант, точно като ролята ми от последните няколко сезона. По времето на англичанина, аз вкарах и моя първи гол за Интер срещу Кремонезе
на Сан Сиро, деня бе 3-ти Декември 1995. Гол, който освен обичайните неща, бе естетически ценен и винаги ще си спомням за него с голямо удоволствие (Не съм нападател
и няколкото гола, които съм отбелязъл са ми като деца). Газета дело Спорт, на следващия ден ме наградиха с оценка 8. И така моето име стана популярно или по-скоро
започна да излиза от анонимност.

Oбстановката за мен се подобряваше с всеки изминал месец и дори с привържениците на Интер нещата отиваха на добре. Не бях лидер (това бяха нападателите, в главите
на хората се въртят голове и асистенции), но малко по малко аз спечелих сърцата на феновете благодарение на моята решителност, себеотрицание и твърдост. И защо не,
благодарение на моя дрибъл по десния фланг. И има един красив момент в моя чест, който Курва Норд измислиха и все още пеят: "Сред нерадзурите има играч, който дриблира
като Пеле, давай Санети!". Може би сравнението с Пеле е леко неуместно ( за всички аржентинци, Марадона е над всички бразилци), но трябва да призная че тези думи са в
сърцето ми и когато ги чуя Курва Норд да ги пее почвам да треперя.

От лична гледна точка, първата ми година като Интерист не беше лоша като цяло. Но за отбора нещата не вървяха толкова добре. Завършихме 7-ми, разочароващ резултат за отбор,
който винаги се е целил в Скудетото. Все пак това бе първата година на Морати като президент, а ние всички знаехме че той планира да създаде велик отбор, готов да се бори
на всички фронтове.

Година по-късно, нещата бяха далеч по-добри. Отборът бе подсилен и бяхме дълго време на върха. В Европа изпитахме голямо удоволствие. С Ходжсън, треньор, който аз харесвам
много, въпреки слуховете че той ми е личен враг, ние играехме добър футбол с неговите модерни начини на трениране. Всъщност, ние играхме финал с германците от Шалке 04, сблъсък,
който остава като едно от най-големите ми разочарования. Загубихме с 1-0 в Германия, но спечелихме със същия резултат на Сан Сиро. Имаше много положения в продълженията, но
резултата се запази и се стигна до дузпи, в които германците се оказаха победители, студен душ за нас пред феновете ни. В резултат на загубата, аз избухнах. Това бе, и аз се
извинявам ако съм изглеждал арогантен, единствения мач в който освободих гнева си, единствената среща в която моята безотговорност бе в своята връхна точка. Имаше само няколко
минути до наказателните удари. Топката напусна очертанията, а съдията даде разрешения за извършване на смяна, а аз видях номер 4 на таблото. В този момент неможах да спра гнева.
Изваден, разгневен и се отнесох грубо с Рой Ходжсън. Спор, който ако се свърже с историята би приличал на върха на айсберга при лошите отношения. Бях уморен с високо количество
адреналин и млад, не разбрах че треньора иска да ме замени, защото Никола Берти бе по-добър от бялата точка. След това в съблекалнята, аз се извиних и всичко се оправи с просто
ръкостискане между нас като цивилизовани хора.

Загубата във финала беше като горчиво хапче, което бяхме глътнали. Мечтите за успех на Европейска сцена с Интер завършиха само на 11 метра от целта. Този финал ни направи по-силни
и разбрахме че Интер, по-късно, ще каже своята дума и в Европа и в Италия. Следващото лято Морати докара в Милано футболист, който по това време бе определян като най-добрия
играч в света: Роналдо.

ГЛАВА 9

Интерсолидарност



Определено не бях единствения, който е открил, че Интер е специален клуб. За това трябва да бъдем благодарни основно на Масимо Морати, неговия президент, който е наистина рядко срещан образ в света на футбола. Ако съм се превърнал във знаме на Интер, то това е също благодарение на него. Той винаги ме е карал да се чувствам у дома, винаги ме е окуражавал и преди всичко, заедно с Джачинто Факети, ме е научил на ценности много над футболните. Морати е скромен и винаги на разположение: когато казват, че той е като баща за играчите, това не е само риторично твърдение.

Между нас има силна връзка. Понякога си говорим като приятели, друг път с по-официален тон, в зависимост от обстоятелствата: след почти 15 години, откакто се познаваме, все още се вълнувам, когато говоря с него. Факта, че той ме поставя в списъка с най-великите капитани на Интер, ме кара да се чувствам много горд и доволен. Това означава, че зад себе си съм оставил нещо, което ще се помни и надявам се не е само на терена.

Благодарение на Морати беше дадено началото на няколко хуманитарни проекти. Интер винаги са първите на линия, когато трябва да се помогне на някого в нужда. Това отношение се забелязва и в много играчи. Когато пристигнах в черно-синия дом, капитан ми беше Бепе Бергоми, друга личност, която ме научи, че чрез футбола мога да постигна много, използвайки нашата популярност и слава. "Lo Zio" (Чичото) веднага ме включи в неговия проект, дошъл на бял свят преди няколко години: I Bindun, асоциация, или да го наречем група от приятели, която се бори с години да върне усмивките на тези, които не са получили нищо или съвсем малко от живота. Нейната принципна цел е да се съберат пари за построяването на приемни домове за сираци. Идеята за дом, който да даде бъдеще на хората, връща стари спомени в мен. Не загубих дори секунда и се включих моментално, въпреки, че се присъединих последен и не познавах живота в италианската реалност. От там събрах нужните ми познания, за да основа фондацията PUPI, няколко години по късно. Със сигурност пребиваването в Интер много ми помогна да се превърна в по-чувствителен на определени теми, особено на тези, които са свързани с детството.

Опита с I Bindun беше само първата крачка. Семейството Интер се бори за толкова много различни каузи и ние, играчите, сме горди да представяме клуб, който извън футболния терен е винаги сред първите в солидарността. Солидарност, с която никой не се хвалеше излишно, но беше извършвана чрез малки и простички жестове, които наистина можеха да допренесат за подобряването на живота на онези, сблъскващи се с ежедневните трудности. Мисля, че така е най-честно. С нашата популярност и слава, чрез нашия успех и защо не, нашите пари, ние като играчи имаме задължението да бъдем на разположение в помощ на останалите. Задължението, но също така и удоволствието: защото няма нищо по-красиво от това да успееш да дариш усмивка.

Горд съм да бъда капитан на отбора, който от години подкрепя Emergency и нейният президент, а също и мой приятел, Джино Страда - доктор, който ходи из най-затънтените места по света, разрушени от война, за да помага. Горд съм, че Интер присъства във всяка част по света със своите лагери, инструмент, който позволява на 20 000 деца между 8 и 13 години да играят футбол и по-важното - да растат не само със спортните ценности, но и да обогатят живота си.

Поласкан съм да бъда избран наскоро като атестат към Специалните Олимпийски игри, международна тренировъчна програма за умствено изостанали, която позволява на 1 000 000 от тях да спортуват и участват в състезания. Това беше още едно прекрасно и трогателно преживяване. За много хора, ние, футболистите, сме модели, примери, образци; и самия факт, че само с присъствието си можем да донесем лъч светлина в живота на хората не бива да се забравя.

Сред многото благотворителни каузи, организирани от Интер, най-оригиналната е онази, свързана с южномексиканското запатистко революционно движение и подкомандващ Маркос. Мнозина виждаха в негативна светлина този проект, появил се през 2004г., мислейки, че Морати и Интер подкрепят бунтовниците. Всъщност, идеята беше съвсем проста и благородна: да се съберат средства за изграждането на аквадукт за селото на Зинакантан, което било унищожено от следвоенни групи, както и да се изпратят лекарства и закупят линейки за общностите, които живеят на границата между Мексико и Гватемала. Струваше ни се справедливо да помогнем на населението на Чияпа: солидарността не познава цветове, религия или политически възгледи. Тези общности се борят да направят тяхната култура разпознаваема по различен начин от икономическа и политическа организация, отстоявайки идентичността си. Вярвам, както написахме в първото си писмо до Маркос, в един по-добър свят, неглобализиран и богат на традициите на различни популации. Той се бори, за да върне обратно живота и достойнството на предците на Мексико. Маркос е войник, защитаващ страната на губещите по Земята, на забравените, на непризнатите, които въпреки всичко са се научили да не се предават при никакви обстоятелства. Тази инициатива включва всеки. Всяка глоба, която сме получавали заради закъснение за тренировка или по дисциплинарни мотиви отиваше, за да помогне на хората от Чияпа. Пазя трогателни спомени от писмата, които подкомандващ Маркос изпрати на Интер. Особено неговата снимка, на която носеше все същата си стара маска на бунтовник, а в ръцете си държеше моята фланелка с номер 4. Никога не съм имал възможността да го познавам лично, но думите му показваха колко е образован, умен и ироничен. "Братя футболисти", беше написал той в първото си писмо, с което благодареше на Интер за подкрепата, "каним ви на наша земя да споделим идеи и опит". Няколко седмици по-късно, Маркос писа отново, питайки дали Морати може да дойде, за да се организира среща с "Националния отбор на Запатистката Армия за Национално Освобождение" (EZLN). "Мислим да организираме Копа "Поцол де Баро": седем мача, с които да съберем средства за местните, за нелегалните имигранти и други каузи. Срещите могат да бъдат играни на Олимпийския стадион в Мексико Сити, в Гуадалахара, в Лос Анжелис, близо до Американската военна база в Гуантанамо, в Милано, в Рим и на тероторията на Баските. Ако нямате нищо против, EZLN би желал мачовете в Мексико Сити да бъдат свирени от Диего Армандо Марадона. Странични съдии ще бъдат Хавиер Агире и Хорхе Валдано. Четвърти съдия ще е Сократес. Коментарите наживо за Sistema Zapatista di Televisione Interglattica (единствената телевизия, която се чете, а не се гледа) могат да бъдат направени от уругвайските писатели Едуардо Галено и Марио Бенедети". Думи, пълни с ирония, които накрая можеха да се окажат сериозни. "Истинския мотив, заради който ви пиша, е различен. Искам още веднъж да благодаря на Интер, както и на неговите фенове за обичта и подкрепата към нас." Излишно е да споменавам, че мачовете никога не бяха проведени. Но ако някой ден се случат, не бих имал никакъв проблем да участвам в тях. Ако по някакъв начин мога да помогна, за мен би било удоволствие да играя в Чияпа: в края на крайщата, да риташ топка никога не е причинявало нещо лошо на някого, но дава рождението на празненства и нови съюзи и братства.

Черно-сините цветове също така винаги са подкрепяли борбата срещу мухата це-це, която в АФрика, основно в Конго, причинява сънната болест. В началото мислехме, че е шега, но през 2007ма клуба получи писмо от доктор, който обясняваше как тези два цвята могат да хипнотизират мухата. С научно обяснение, клубът прие да помага с огромен ентусиазъм. По този начин, в сътрудничество с Аталанта, които носят същите цветове, 213 черни и сини капана изтребваха по 50 мухи на ден. Още една победа за нашата огромна Интерсолидарност, "Най-достойната", както я определи подкомандващ Маркос.

Няма нищо по-красиво от това да помогнеш - навсякъде, по всеки възможен начин и чрез всички средства, с които разполагаш.