ГЛАВА 17

La Seleccion


Никога не почувствах в тежест пътуванията ми по целия свят с фланелката на Аржентина. В Италия съм от 15 години, но очарованието
на страста, никога не успях да и устоя: затова продължавам да пътувам и да давам своя принос. Това е дейност, която не ме кара да
се чувствам уморен, въпреки че вече не съм малко дете. Моят любов и страст към "Албиселесте" е същата каквато бе преди години. Нищо
не се е променило: за всеки играч е голяма чест да защитава цветовете на своята страна, без значение дали е в своите 20 или 30 години.

Бях голям късметлия да попадна в националния отбор в ранна възраст. Когато бях на 20, направих своя дебют: Даниел Пасарела ме повика
за приятелски мач с чили в Сантяго, няколко месеца след моя дебют в Аржентинската Примера Дивисион с екипа на Банфийлд. Отборът се нуждаеше
от възстановяване след разочароващото световно в САЩ през 94-та, турнирът който "маркира края на линията" за Диего Армандо Марадона. Имахме
страхотен старт: победа с 3-0 за нас. Кой би си помислил че моето приключение продължава 15 години. Всъщност мисля, че най-хубавото тепърва
предстои. Искам да отида и да сбъдна една от последните ми мечти като футболист: да играя на Световното в Южна Африка през 2010. Тогава ще
бъда почти на 37 години, но мисля че има с какво да помогна. Все още трябва да лекувам няколко рани. Толкова далеч съм в своята кариера, а
не съм спечелил титла с националния отбор. Почти успявах на няколко пъти, но никога не се качих на най-голямото стъпало.

Погледнато от друга страна, изпитал съм голяма наслада в мачовете с екипа на Аржентина. Години наред бях капитан и от скоро държа рекорда
за най-много мачове за страната ми, 129 в момента (надявам се да станат повече). Когато погледна в тази специална класация ме побиват тръпки.
Зад мен са истински суперзвезди като: Аяла, Симеоне, Ружери, Батистута, Марадона, Ортега, Пасарела... Много се гордея с този рекорд, да бъда част
от историята на моя национален отбор. Само за това, въпреки че не съм играл много в Аржентинската лига, се превръщам в символ в моята родина.
Както и да е, надявам се моето влияние да не бъде само на терена, но и извън него. Никога не съм се интересувал от идолизирането специално в спорта:
Бих искал моите сънародници да разберат колко съм привързан към родината си, въпреки че съм далеч от нея.

Моето първо голямо приключение с националния отбор, след дебютът в Сантяго, бе през Юли и Август 1996 година, когато олимпийските игри бяха в Сидни.
С отбора до 23 години воден от Пасарела, изпитахме голяма радост, въпреки че златото ни се измъкна. Но това приключение остава в моето сърце. Това
беше единствената ми поява на Олимпийки игри, турнир различен от всички останали. Атлети от цял свят са се събрали в празнична и братска атмосфера,
това е специално чувство. Години наред Аржентина не бе успявала да вземе медал, последно това бе станало през 1928, когато отбора се бе качил на
втората стълбичка на подиума. Имаше толкова много очаквания към нас, защото притежавахме отбор, който можеше да извърви целия път. Пасарела изгради
млад отбор, както е по условие, който обаче включваше футболисти със солиден опит. Те бяха тези, които трябвше да се превърнат в гръбнака на отбора
години по късно. Сред моите съотборници бяха хора, които ме последваха години по-късно в Интер: Диего Симеоне, Креспо и Алмейда, но и много които
опитаха вкуса на Серия А: Лопез, Сенсини, Ортега и Аяла.

Всички очакваха финал Аржентина - Бразилия, отбор притежаващ Роналдо, Роберто Карлош, Бебето и Жуниньо. Но за голяма изненада, Нигерия отстрани Селесао
на полуфиналите. Ние се справихме с Португалия - 2:0 с голове на Креспо. И така финала бе ясен, Аржентина срещу Нигерия. Имаше много бъдещи играчи на
Интер на терена. Освен мен, Алмейда, Симеоне и Креспо, в игра бяха и нигерийците Нванкво Кану и Тарибо Уест. Първият дойде в Интер веднага след края
на мача, вторият дойде с цел подновяване на защитата (също донесе със себе си много забава, Тарбио бе митична фигура) в ерата на Джиджи Симони. Това бе
много вълнуващ мач. Ние поведохме с гол на Лопез, но те изравниха с гол на Бабаяро. Дори излезнаха напред, но Креспо отново възстанови равенството.
До края на срещата оставаха секунди и никой не виждаше как някой ще вкара и победи. Но в края, гол на Амунике ни прати на второ място. Сребърният медал
бе исторически, медал липсвал 68 години.

Не бяхме много успешни дори и през 2004, в турнира Копа Америка в Лима, Перу срещу нашите големи опоненти Бразилия. Още веднъж, сблъсък между нерадзури.
В този случай, мой съотборник в Интер се пошегува в края. Става въпрос за Адриано, който вкара в 93-тата минута за 2:2, докато ние мислехме вече за
много сладкия успех. Този гол преобърна всичко: за нас това бе лош удар, за Бразилия прилив на енергия. Лотарията на дузпите още веднъж ми донесе лошото.
Също като през 1997 година, при загубата с дузпи от Шалке 04. Бразилците не пропуснаха от бялата точка, а Жулио Сезар, също мой бъдещ съотборник спаси
още първата дузпа на Д'Алесандро и това доведе до наша загуба. Друга мечта се разруши, когато най-малко очаквах.

Копа Америка и Олимпийските игри за престижни турнири, но мечтата на всеки футболист е Световното първенство. Няма друго състезание, което да притежава
същия заряд. Олимпийските игри са с уникална атмосфера, защото са символ на истинския спорт. Копа Америка е много емоционален местен турнир, винаги е
много оспорван, но Световното е от друг калибър. Да играеш на шампионата на планетата е кулминацията на мечтата ти от детството, върха на кариерата на един
футболист. Възможността пред мен дойде през 1998 във Франция. Бях малко превъзбуден от спечелената купа на Уефа с Интер няколко месеца по-рано. Първото
Световно след Марадона. Ние бяхме определяни като един от фаворитите за спечелването на трофея. Състава бе почти същия, който спечели сребърните медали на
Олимпийските игри с допълнението на звезди като Батистута и Верон (играчи също играли за Интер). Старта на това приключение бе добър. В трите мача в груповата
фаза надделяхме над Ямайка, Япония и Хърватия. Но на 1/8 финалите, трябвше да се изправим срещу съперник, който бихме предпочели да прескочим: Англия.
Дванадесет години след "Божията ръка", един от най-великите мачове в историята на футбола, ние бяхме там, за да се справим с английски съперник. Разбира се,
времената се променят, спомена от онази среща бе отшумял. Но съперничеството бе непроменено и за много от нас, които бяхме деца през 1986, този мач с Англия
бе с главно М. Дни наред се говореше за отмъщение, британците искаха да си върнат за мача в Мексико, а ние искахме да покажем, че това което стана 12 години
по-рано не бе плод на късмет и случайност. На терена имаше истинска битка. Поведохме с гол на Батистута от дузпа, а Шиърър отново от 11 метров наказателен удар
и Оуен обърнаха мача в полза на Англия. Тогава нашата мечта стана реалност. В 45-тата минута, съдията отсъди нарушение в ъгъла на наказателното поле. Вместо да
шутира, Верон изненада всички и центрира топката към мен. Спрях си топката с десния крак и с левия я прокарах в мрежата на Сиймън. Това бе един от най-важните ми
голове в цялата ми футболна кариера, разбира се няма място за сравнение с този на Марадона през '86-та, но това попадение ни върна в мача и на пътя към победата.
Спомням си последвалото празнуване на гола. Не разбрах какво става, докато всички не наскачаха върху мен. Лежах на земята, потрупан. Докато моите съотборници ме
поздравяваха, на трибуните се вееха синьо-белите знамена на Аржентина, а коментаторите сигурно бяха полудели, спазвайки ритуала викайки Гоооооооол... Резултата
остана 2-2 до края на мача. Въпреки червения картон на Бекъм, заради реакцията си при фаул извършен от Симеоне, Англия успя да задържи резултата и се стигна до
дузпи. Още веднъж съдбата на мой отбор щеше да се реши от 11 метрови наказателни удари. Но този път, след много нещастия късмета ни се усмихна. Дванадесет години
по-късно, Аржентина отново победи Англия на Световното, също както през юни 1986. След този момент, ние помислихме че можем да се класираме на финал. За съжаление,
ние излязохме в мача с Холандия твърде изтощени от голямата битка с Англия. В този момент, отново късмета не бе с нас, голът бе вкаран в края на мача: красиво
попадение на Денис Бергкамп (много ще го помнят също като играч на Интер) и 2-1 за тях.

Четири години по-късно в Корея и Япония, ние отново бяхме сред фаворитите. Но нещата нямаше как да се развият по-лошо. Бяхме елиминирани още в групите, този път
със загуба от Англия. Съдбата ни прати в много тежка група, наричана от някои "групата на смъртта".Освен ние, в групата бяха отборите на Англия, Швеция и Нигерия.
Започнахме добре побеждавайки Нигерия, отмъстихме за загубата на Олимпийския турнир, но във втория мач загубихме от Англия с гол на Бекъм. В последния мач срещу
Швеция, решаваща среща, ние стигнахме само до равенство. Толкова малко не стигна да се класираме и завръщане у дома, това бе от онези чувства на разочарование примесени
с отчаяние.

И така чаках още четири години. Но докато чаках, получих един голям шамар по врата, честно казано не бе голяма изненада. По това време знаех че не съм в много добри
отношения с Хосе Пекерман, треньорът по това време. Името ми не бе в списъка. Всъщност, онова лято бе доста противоречиво за мен: от една страна моят Интер най-после
получи възмездие, от друга страна изключването ми от националния отбор. След световното, Пекерман бе уволнен, а на негово място дойде Алфио Базиле и моето приключение
отново започна.

Сега целта ми е да играя на друго световно първенство и да се опитам да го спечеля, така че да забравя всички разочарования от миналото. Сега Диего Армандо Марадона,
абсолютен идол, ни води. За нас аржентинците, той винаги ще бъде митична фигура, но вече показа класа и като треньор. Разбрах че той е много приветлив и спокоен човек,
треньор с ясни идеи, който знае какво иска.

С него на пейката и с гения Лео Меси на терена, имаме всичко необходимо за да стигнем далеч.

ГЛАВА 18

Капитан на 100 годишна история

"Те избраха за нас цветовете на небето и ноща. Изминаха 100 години и им благодарим отново за основаването на футболен клуб
Интернационале Милано. Беше вечерта на 9 март 1908 с около 40 човека: сега сме милиони. Те се събраха в сърцето на Милано,
ресторант "Часовника". Бяха мотивирни и имаха мечта: да дадат шанс на италиански и чуждестранни играчи да играят под един общ
флаг на нерадзурите. Сто години изминаха от тази вечер, сто години на красота и страст, сто години на очаквния, фантазия,
сто години на предизвикателства, успехи и гордост, много гордост. Това е ноща на спомените, ноща на бъдещето, която обединява
шампионите днес и утре. Това е ноща за която винаги ще мечтаем, 9 март 1908, подарък към нашите деца. Това е ноща на всички
фенове на Интер, и млади, и стари, близки и далечни. За 100 години повече, за 100 години на емоции, за 100 години Solo Inter."

Все още ме побиват тръпки, когато чуя думите на Джанфеличе Факети, син на великия Джачинто, казани на Сан Сиро по време на
церемонията по случай юбилея. Имах късмета да съм свидетел на това празненство и като капитан да се насладя на този запомнящ се
момент. Няма да забравя никога тази вечер. Завинаги ще остане в моето сърце, един от най-милите ми спомени.

Когато стъпих на терена за да поздравя феновете, заедно с много други велики играчи, спечелили много с Интер, аз се почувствах
като изгубен куршум в галактиката на Интер, все едно бях в море от хора чакащи да отпразнуват този уникален момент и незаменим
момент с нас. Повече от 80 хиляди души дойдоха от всички краища на Италия (може би е имало и от чужбина), за да изкрещят на
света тяхната вяра, да бъдат с голямото семейство на Интер и да се впишат в историята. Това бе един от онези моменти, в които
разбрах какво означава да носиш лентата, да бъдеш капитан на един от най-добрите отбори в света. Сериозна отговорност, но освен
това и голяма чест и привилегия, дадена само на избрани. Съдбата има своята собствена логика, не мисля че бе проста случайност
че аз бях капитан на тази годишнина, аржентинец, чужденец. В цялото име на отбора - Интернационале, е написана философията на
отбора, отбор без граници, в който трябва да играят заедно италианци и чужденци под знамето на Интер.

Тази нощ е бегъл спомен от миналото. Видях как историята минава пред очите ми. На Сан Сиро дойдоха дузина бивши играчи и съотборници,
все митични фигури. Сред тях бе и Лотар Матеус. Вече бях имал шанса да говоря с него няколко години преди това на парти организирано
от ФИФА за годишнината на асоциацията, но срещата ни на Сан Сиро бе специална. Нашите роли бяха обърнати, сега той бе зрител, а аз
главнията герой. Странно и вълнуващо чувство ме обзе докато се ръкостисках с великите играчи от миналото, които ни правеха комплименти
и казваха да дадем всичко за Интер. Това бе и една добра възможност да се съберем отново със стари приятели, които през годините са се
превърнали в част от историята на Интер. Символите на Гранде Интер - Мацола, Корсо, Бургнич и много други - тези които се бяха изправили
срещу Индепендиенте през 60-те, германците играли през 80-те и 90-те Румениге, Клинсман и Бреме. Бях като изгубен сред тези легенди.
За мен бе голяма чест да се видя отново с Баджо, Саморано и други бивши съотборници от Берти до Палиука. Бе голямо обединение на голямото
синьо-черно семейство, всички дошли за една вечер, за да си припомнят старата страст.

Заедно с празненствата свързани с годишнината, аз сбъднах още една своя мечта: да се срещна с Папата. За католик какъвто съм и аз, това бе
много докосващ сърцето момент, който бяха чакал от години и се сбъдна в един от най-щастливите периоди в моята кариера и в историята на
Интер. Това се случи при наше посещение в Рим за мач за купата на Италия. Като капитан, имах честта да връча на Папата фланелка на която
отзад пишеше Бенедикт XVI. Това бе много емоционален момент, като никой друг.

Тази година бе специална, защото ние спечелихме първото си скудето на терена. Скандалът Калчополи промени италианския футбол. С Ювентус
в Серия Б и Милан, които бяха наказани с 8 точки, всички виждаха Интер като големия фаворит. Всъщност не само заради предимството, а просто
ние бяхме готови да спечелим скудетото. През лятото, отбора бе подсилен с големи шампиони като Златан Ибрахимович, Патрик Виейра, Майкон,
Ернан Креспо ( за него това бе завръщане след 2 години в други отбори), Максуел и Световният шампион Фабио Гросо. Нямахме повече извинения:
нашите исторически опоненти ги нямаше, а ние бяхме отбор от най-високо ниво. Всички погледи, от преса до фенове, бяха насочени към нас.
Но победата нямаше да бъде достатъчна, трябваше голяма победа. И вече бяхме сами, сами срещу критиките, че лигата е много лесна, все едно ние
бяхме виновни за наказанията на други отбори. Наричаха ни "бандата на честните мъже", но това бе плод на грешките на другите, а не заслуга.
Поради това, ние играехме срещу всички без изключение с пълния си потенциал, винаги се опитвахме да подобрим нещо и да сучим някой рекорд.
Днес не е тайна, че този отбор, който играеше в същата формация, която ни донесе Скудетото през 1989, бе отбор на рекордите. Трябва да си
записвам, за да запомня толкова много рекорди през онзи сезон. 97 точки, 17 поредни победи, 33 мача без загуба. Нямаше никакво съмнение къде
ще отиде Скудетото: извинете моето самочувствие, но пред онази година нямаше отбор, който да ни се противопостави. Рома бях достоен съперник, но
ние показахме че сме близо до съвършенството. Дори Милан, които бяха наказани, неможаха да направят нищо срещу нас и загубиха и двете дербита.
Първата победа бе истински спектакъл: 4:3 за нас. Ако Марко Матераци, един от героите в онзи сезон, не бе получил червен картон при 4:1 за нас,
можеше резултата да бъде още по впечатляващ. От лична гледна точка, мисля че тази година бе повратна точка в моята кариера: след години местене
напред и назад по десния фланг, отново заиграх в полузащита под ръководството на Манчини, позиция която ми беше позната от периода на Ходжсън.
Позиция, за която не е нужна много физика, но трябва да бъдеш умен и да разчиташ играта и ситуациите. Сега се чувствам халф изцяло. Също, ако отбора
няма ляв защитник, бих играл от ляво също както от дясно. За мен това не е проблем, а чест да знам, че треньора ми вярва и че мога да бъда полезен
по няколко начина. Трябваше да покажем, че освен в Италия където бяхме най-добрия отбор и чупехме рекорди, можем това и в Европа. Бяхме елиминирани
от силния отбор на Валенсия след два фатални хикса, вторият от които завърши със сблъсъци заради провокациите на испанеца Наваро към Бурдисо. Разочарование,
въпреки че главната цел тогава бе спечелването на Скудетото. Много искахме да имаме възможността да празнувме с нашите фенове. Първият мачбол бе в мача
срещу Рома на Сан Сиро, който не се разви както желаехме. Това бе като лоша шега, плод на голямото напрежение или заради това, че грешна стъпка в онзи
момент нямаше да промени нищо. И така, седмица по-късно, 22 април 2007 в Сиена, дълго чаканата мечта се сбъдна. Две дузпи реализирани от Марко Матераци,
които ни донесоха победата и в същия момент загубата на Рома от Аталанта в Бергамо. Шампиони на Италия. Най-накрая, ние бяхме шампиони на Италия.
На терена. Това не се бе случвало 18 години. Вълшебен момент, бяхме във възторг. Цялото чакане и страдане от миналото бяха пометени като от светкавица.
Може да си представите какво стана в съблекалнята: диво парти с шампанско, шеги, песни и неизбежното заяждане с братовчедите Милан и съперниците Ювентус.
Онази вечер Сиена бе нашия катарзис. Нашето отмъщение. Нашият първи голям успех. Радостта от това скудето продължи цяла вечер. Веднага щом пристигнахме
в Милано, отбора ни осигури двуетажен автобус за да празнуваме с феновете по улиците в централната част на града. Бяхме толкова развълнувани и след няколко
минути, превърнахме покрива от малко парти в лудо празненство. Направихме нещо като тераска, където можеш да се качиш и да погледнеш надолу към безкрайната
редица от хора. Никога не бях виждал толкова много хора на едно място. Дори не на дерби или мач от световното първенство. Центъра на Милано се превърна в
ад на Интер, буса се движеше в темпото на охлюв на "Piazza del Duomo", където нямаше място дори за игла. След всичко, това бе успех, който ръководството,
отбора и феновете чакаха много дълго време. От всякъде се чуваше: "Интер, Интер!". Навсякъде се виждаше гордостта на този велик клуб. Навсякъде имаше само
два цвята: синьо и черно.

Разбира се, за критиците това Скудето бе подарък, титла спечелена благодарение на глупостта на нашите съперници. Много малко хора, освен нашите фенове,
мислеха Интер за голяма сила. Твърдо вярвам, че Скудетото щеше бъде наше, дори и Серия А да бе с пълни сили. От психическа гледна точка бяхме мотивирани:
от Ибрахимович до Станкович, от Фиго до Крепо, от Круз до Майкон и от Матераци до Камбиасо.

Следващият сезон 2007/2008 бе сезона на коронясването. "Совите" в Италия чакаха само да се провалим, за да потвърдят своите странни теории. Серия А бе отново
в пълен състав след завръщането на отбори като Ювентус, Дженоа и Наполи. Започнахме всичко от нулата. Този път без фаворитизъм, без лесен път. Началото бе
подобно на изминалия сезон: Интер бе на върха и всички други се опитваха да ни застигнат. До Март, нещата вървяха много добре, но след това лоша серия от контузии
започна да ни пречи и Рома не се предаваше. Решителният мач бе н 27 февруари срещу Джалоросите на Сан Сиро. Това бе повратната точка на лош момент за нас, но
отново всичко се случи в края на мача. Един от най-скъпите ми моменти е изравняването на резултата (1-1) няколко минути преди края на срещата. Удар с десния крак
от центъра на пеналтерията. чувството беше невероятно, също като това от Париж десет години по-рано. Чиста радост: тичах по целия терен като луд, който невярва в
това което е направил ( не много често целя противниковата врата). Този гол бе достатъчен, за да задържи Рома. Отново вдигнах Скудетото, въпреки че пътя до него
бе дълъг и труден. Отпадането от Ливърпул в ШЛ дойде по време на празнествата. Елиминация пълна със съжаления, която нанесе силен удар в съблекалнята. Повлиян
от разочарованието, Роберто Манчини заяви че след края на сезона ще напусне Интер, в действителност бе маркиран края на един цикъл. Остана ни много трудно първенство,
където имахме титла за печелене. Не беше лесно да се концетрираме след тези събития, но в последните два месеца се появи силата и характера на отбора. Вместо да потъне,
кораба стана още по-здрав. Между проблеми и контузии, ние бяхме в състояние да отблъснем атаката на Рома, въпреки че последните няколко мача си усложнихме живота.
Първо бе поражението в дербито, а после и равенство със Сиена, мач който можеше да ни донесе титлата още в онзи момент. Всичко остана за последния момент, мача на Енио
Тардини срещу Парма също както през 2002. Много хора призвовавах духът от онзи мач на 5 Май 2002, готови да празнуват наш неуспех. За щастие, историята не винаги се
повтаря. Това бе дъждовен ден през Май и всичко се случи през второто полувреме. Първата част завърши 0:0, а Рома водеше на Катания. Така с оставащи 45 минути за игра,
ние за първи път през сезона бяхме на второ място, след като доминирахме цяла година. Тъмни облаци надвиснаха над нас, но през втората половина. Не влезнахме в това
полувреме със страх и безпокойство. Стъпвайки на терена Златан Ибрахимович прогони совите и духовете надвиснали над нас само за няколко минути: 2-0 и ние отново бяхме
Шампиони на Италия. Друг невероятен кръг, друга невероятна радост, нова спечелена купа, нова синьо-черна река от Тардини до Сан Сиро, където бе другото празненство.
Не знам кое Скудето спечелено на терена ми е любимо. Това през 2007 бе първата любов, незабравимо. Второто бе инфарктно, спечелено в последните секунди. Две различни
истории с еднакъв сладък финал. И сега след като опитах вкуса на успеха, не искам да спирам.

ГЛАВА 19

Заедно можем

Паула и аз сме приемни родители на повече от 150 деца, но също така имаме и наши собствени: Сол, родена през 2005
и малкото и братче - Игнасио роден през 2008. Може да е просто съвпадение, но откакто те се родиха Интер започна да
печели. Техните кръстници са Иван Саморано и Иван Кордоба: двама близки приятели и големи Интеристи. Да бъдеш баща е
най-красивото нещо и любовта към децата ти е неизмерима с никой и нищо. Те запълниха и промениха живота ми за добро.
Сега, освен на Интер, аз съм и техен капитан. Още една отговорност, но я приемам с радост. Надявам се да бъда за пример,
което означава че понякога ще трябва да казвам не. Любовта и привързаността не могат да бъдат спечелени само с подаръци:
искам децата ми да израстнат здрави и да могат да избират, но и да разберат че в живота трябва да си непоколебим за да
изпълниш своите цели и мечти.

Опитът в Интер ме научи на много неща през годините. То е същото като да живееш в голямо семейство и като такова има
неразбирателства и спорове, но накрая връзката остава добра. Гордея се с уважението, което съм спечелил през тези години,
нещо което не може да бъде постигнато за една нощ. Когато съм правил грешки, винаги съм имал добри намерения. Никога не
съм бил компютър. Не съм поставял своите интереси пред тези на отбора. Защото сега Интер е моят дом."когато пристигна тук,
ти беше още дете. Сега виждаме че си порастнал" - моите приятели Пауло Ведова и Клаудио Роси винаги ми казват това. Най-добрият
комплимент, който може да получа е че доверието към мен през годините не се е променило. Въпреки изминалото време, надявам се
че винаги ще бъда същият човек, който преди 15 години се появи тук с футболни обувки сложени в найлонова торбичка.
Дори ако някой получи капитанската лента, той не трябва да забравя откъде е тръгнал и как е израстнал. Разбира се, ролята на
капитана е отговорност: винаги трябва да бъде насреща в трудни времена и да помага на младите играчи в отбора. Голямо удоволствие
е да разбера че съм пример за подражание за другите. Единственото нещо, което не ми харесва са цветовете на лентата. Затова реших
заедно с моя приятел Фредерико Енрикети, президен на Inter club Milano Centro, да създадем моя собствена. За всеки повод, създаваме
нова. Те приличат на тези с логото на фондацията и на тези посветени на някой рекорд. Като тази за моя мач номер 600 с екипа на Интер,
където с малки букви бяха написани всички отбори срещу които съм играл, италиански и чуждестранни. И разбира се, никога няма да забравя
лентата посветена на Джачинто, моя учител, която носих след неговата смърт: "Ти си всичко..." пишеше на нея. Факети винаги ще остане
пример за мен, въпреки че го задминах по брой мачове, той остава символа на Интер и футбола.

Капитанът трябва да бъде лидер на терена и извън него. Да си призная, не си спомням да съм се карал с опонент и не само. Не искам да бъда
светец, но това са черти на моя характер. Играя, оставям душата си на терена, но не обичам провокативните номера към противниците. През
цялата ми кариера са ме гонили от игра само веднъж, голям абсурд, когато рефера Браски ни показа три червени картона: на мен, на Бепе
Бергоми и Франческо Колонезе по време на мач за купата на Италия срещу Парма през 1999. Твърде лошо. Но моята честност бе наградена няколко
пъти. "Джентълменът на Сан Сиро" е награда за честни играчи, които играят в Милано. Никога няма да спечеля "Златната топка", но подобни
отличия за мен не са от значение.

Но да бъдеш честен не означава да бъдеш покорен. Отношението е нещо друго. Можеш да бъдеш агресивен и честен едновременно. Никога няма да
забравя мотото, което научих от баща ми. Все още имам желанието за успехи. След толкова много лош късмет, колелото на късмета се обърна
в наша полза. Футболът е като колело. Не трябва да се отчайваме при поражения, но и не трябва да се възгордяваме при победи.

Надявам се да започна нов цикъл с Жозе Моуриньо. Той е страхотен треньор, много добре тактически подготвен. Той обяснява концепциите много
добре и говори със голяма сигурност. Вярвам, че Интер има какво да даде и че рано или късно, след като покорихме Италия, можем да направим
това и в Европа. И както винаги, аз ще се постарая да дам своя принос. Нямам желание да стана треньор, работата е твърде сложна, но ще се
радвам да продължа кариерата си като технически директор. Ще разчитам на опита ми през годините, но ще работя нещо напълно противоположно
на сегашната ми професия. Ще видим, но за сега нямам намерение да окачвам бутонките на стената.

Отвъд океана, в центъра на бедността, винаги ще има Жизела, Аугустина, Мартин, Наразена и всички други деца, които разчитат на мен. Осъзнавам
факта, че с помоща на всички, без изключение, можем да направим света едно по-добро място. Ако наистина искаме, ако вярваме и ако сме от един
отбор, всички заедно можем.


Превод от английски:inter_fen,C-Murder,pietenceto.