ГЛАВА 14

Капитан Пупи

Ако на терена нещата не вървяха, то в Аржентина ситуацията беше още по-лоша. Ужасната икономическа
криза през 2001 удари моята родина. Сериозните дългове и обезценяването на песото създадоха много
проблеми, много семейства бяха на ръба на пропастта. Аз и Паула гледахме без да можем да помогнем,
видяхме ужасните кадри по телевизията. Беше пълен колапс, нямаше връщане назад. Помня това, че тогава
всеки ден звънях на родителите ми, за да разбера какво се случваше в родината ми, където имаше много
драматични моменти, докато ние живеехме "златен живот" в Италия. Загубите, елиминациите и слабия футбол
неможеха да се мерят с болката, която изпитвах заради това бедствие, което гледах от безопасна позиция.

Всеки ден следях в Интернет разбиването на моята страна. Най-тежко бе положението на децата от бедните
квартали. Една дозина деца починаха заради глад, инфектирана храна, лоша хигиена, липса на лекарства и грижи.

Аз съм от беден квартал, но в детството ми не ми са липсвали нужните неща за добър живот. Дори във времената
на диктаторството, положението не беше по-лошо от 2001 година. Магазините намаляваха, имаше постоянни размирици,
банковите сметки бяха замразени, мизерията и отчаянието беше навсякъде. В добавка на невъзможността да помогна,
аз чувствах и голям гняв. Аржентина има много ресурси, човешки и материален и е една от главните износители на
храна в историята. Тази криза превърна всичко в руини, разби всяка надежда.

В тези тъжни и мрачни времена, аз и Паула решихме да запретнем ръкави и да подобрим малко ситуацията. Опитът
с "Биндум", асоциацията на Бепе Бергоми ни даде начален ход. Беше време да направим нещо за нашата страна,
да предложим услугите си на нашите хора и особено на децата. Кризата стана причина за ускоряване на процеса.
Сърцето ми се разкъсваше по време на това мъченичество, по-специално от снимките на децата. Беше време да създадем
нещо, докато гледаме как децата остават без шанс за добро бъдеще. Подкпрепата на жена ми бе много важна при взимамето
на решение и по-специално в избирането на пътя по който да вървим. Фактът, че бях известен футболист направи нещата
доста по-лесни. Вярвам че всеки, особено ако може да разчита на популярна личност, има социална отговорност към мястото
където живее или е израстнал.

Не беше трудно да превърнем идеите в действия, защото намерихме много приятели и познати, които бяха готови да подадат ръка.
Името бе избрано по-рано, без никакви колебания: Фондация "Пупи". Пупи е моя прякор на терена и освен това е съкращение от
“Por un por integrado” (да изградим детство).

От началото основните цели бяха ясни: Фондацията трябваше да задоволи основните нужди на децата, да им дадем храна, образование,
да имат по-добра хигиена и да помогнем на техните семейства. Проблемите с които се сблъскахме тогава, не бяха свързани само
с икономическата криза. Дискомфорта в някои квартали, особени в най-бедните в Буенос Айрес все още съществуваше. В градските
региони на Аржентина имаше повече от 2 милиона и половина деца до 9-годишна възраст, 48 % от които живееха в пълна мизерия.
Ланус бе именно една от тези зони, където проблема беше в своя връх. Заради това, ние решихме да насочим действията си главно към
този квартал, специално в Траца, предградие на Remedios de Escalada, където по-голяма част от населението беше принудено да живее
в бараки, без ни най-малка надежда за по-светло бъдеще. Миля след миля, навсякъде една голяма пустош. Зад Villa Fiorito, друг
квартал се разпадаше, място популярно с това, че родом от там е Диего Армандо Марадона. По-голяма част от децата израстнали в този
квартал, трябваше да живеят сами, по своя съобразителност. Разбира се, не всички имат късмета да се родят с хромозомите и таланта
на Марадона. След като децата бяха изоставени, възрастните ги караха да продават наркотици или да просят. За да се преборят с глада,
те често ровеха в боклука или в депата за отпадъци. Неприемливо положение, като от Средните Векове. Нашата фондация започна от там,
между гънките на мизерията. Започнахме с 23 деца, най-нуждаещите се от социална помощ. Сега, аз и Паула сме осиновители на на 150 деца,
Като цяло, фондацията е отговорна за над 1000 човека, включително и роднини на децата.

Всичко това стана възможно бладогарение на моя тъст, Андрес Де Ла Фуенте, бивш професор в университет, който е и президент на фондацията.
Тъща ми, Моника Гиаколето, всъщност е психолог и играе много важна роля в организацията, особено в образователните програми. За много деца,
организацията стана техен дом, безопасно място за прекарването на нощите и мирен живот, имат своите права, които по-рано са им липсвали.

Идеята на дома е да служи като убежище, безопасно място и здравословна среда. Връщайки се назад, когато работих като зидар, бях до баща ми
в строителните обекти. Винаги виждам дом, който се полага на всеки човек. И фондацията сега е дом на толкова много деца, началната точка за
по-добро бъдеще.

Всъщност, програмата беше само за гости, но по-късно разбрахме че децата живеят във нещо нереално. От Понеделник до Петък им осигурявахме
безопасен живот, но през уикенда те се връщаха при техните семейства в тъжната реалност. Появи се идеята за разширяване на програмата, за
членове на семейството, за да се борим с невежеството и бедността чрез пълна програма.

Много от децата нямаха представа от добра хигиена, не знаеха какво е душ, никога не бяха имали обяд или вечеря на маса. Първата стъпка бе
да ги научим на основните хигиенични правила и да се погрижим за 75% от техните хранителни нужди, чрез обяд, лека следобедна закуска и вечеря,
като за много от децата до тогава вечерята е била просто химера.

Програмите на фондацията бяха и са изучавани от много специалисти. Сутринта, всяко дете е взимано и отвеждано на детска градина или училище от
автобус. В края на уроците, придружени от компанията, обядват и след това започват извънкласни занимания. С децата работят професионалисти в
много различни области като музика, гимнастика, танци, дизайн, театър, плуване, ръгби и футбол, разбира се, благодарение на Интер Кампус и лятото
те помагат на по-големите братя на нашите гости. Ръгбито е друг спорт, който е полезен от гледна точка на поведението. В Аржентина, това е схема
за богатите и факта че нашите деца, които нямат нищо играят, означава че те са поставени наравно с другите и изключването им не е абсолютно.
Всеки, който се нуждае от специални грижи и внимание, може да разчита на група от образовани психолози, в устната оценка, психомоторна и
психологическа.

Днес, в допълнение на родните домове, ние добавихме други три в близост до Траца, където се извършват други занимания, най-вече с членовете на семейството.
В една от тях, Микро-организация потърси жени, които да работят в техен шивашки цех, подготвени от нашата организация. Сега те са истински и добри шивачи, работници:
получават заплата, научиха се, запознаха се с разписания, с подържането на машините и се научиха как да се държат с колегите си. Осигуряването на работа
е друга наша основна цел. Чрез партньорството с различни компании, ние предлагаме курсове на родителите на децата от нашата фондация. Курсове за това как
да отглеждат зеленчуци, съвети как да подобрят домове си със собствените си ръце. Втората къща служи като склад, а в третата се развива друга наша програма, наречена
"Мama Amor", която помага на бременни жени и новородени. Целта на тази програма е да научи майките и бъдещите майки, как да се грижат за децата, чрез добра лична хигиена
и готвене. И други, как да се научат да общуват с децата си и да играят с тях. Всяка жена може да разчита на добри медицински грижи, прегледи от гинеколог и акушер.

Най-голямата радост от тези 7 години на живот на нашия проект е да видиш прогреса на някои от тези деца. Много пристигнаха с редица проблеми и се възстановиха напълно
благодарение на програмата, която им дава грижи и любов. Често отивам в Аржентина, за да прекарам малко време с моите деца. Когато Паула и аз пристигнем, винаги е голямо
парти. Топлината, обичта, радоста на децата премахват границите. Искам да прекарвам свободното ми време с тях, да разбера за техния прогрес, само от присъствието ми, мога
да бъда за тях източник на щастие и спокойствие. Когато ме видят, заобикалят ме и започват да ме прегръщат и скачат около мен, чувствам все едно съм техният капитан.

В тези години, имаме много прекрасни истории. Никога няма да забравя когато Мартин изтича, за да ме види и скандираше моето име, не много деца могат да преодолеят трагедията.
Друга чудесна история е тази на Жизела. Тя дойде в организацията на четири годинки, нуждаеше се от социално подпомагане, тъй като бе умствено изостанала, същото заболяване
като на майката и братята й. За две години на търпение и грижи на детските психолози, Жизела успя да навакса, когато я записахме в началното училище, нейният коефициент на
интелигентност бе в нормата. Тя беше дете, което бе свързано с неграмотността и социалното изключване. С пълна програма на възстановяване, тя стана малко момиче със същите
възможности и мечти като останалите. Сега тя е в края на началното си образование, без дори да е повтаряла година.

А сега идва историята на Назарена, която четири години е била жертва на насилие от баща-алкохолик. Тя дойде при нас, когато бе на 5 години с много по-сериозни проблеми от
другите. Благодарение на намесата на Фондацията, бащата беше прогонен от дома си. Сега тя живее с баба си и 7 години по-късно, тя вече е различен човек. Смее се, играе и се
шегува. Тя има голяма нужда от хора които я разбират, играят с нея и я карат да се усмихва.

И накрая, историята на Дениз. Тя се присъедини към фондацията на четири години. Тя неможеше да ходи, заради физическа деформация. Истинският проблем беше, че никой не я
окуражаваше да ходи, никога не е имало човек до нея. За 12 месеца, два пъти седмично, тя получаваше помощ от специалисти физиотерапевти. Дълги упражнения, много работа и
тя започна да показва голямо подобрение. Сега, на 9 години тя ходи перфектно.

Идеите на фондацията бързо запалиха моите съотборници. Трябва да благодаря още веднъж на Интер и моите приятели, които винаги подаваха ръка когато имаше нужда във всички
наши благотворителности.

Един от първите разбрали колко важен е проекта бе моят приятел Иван Саморано. Всъщност, в Чили нещата не стояха добре по-това време, страната беше разкъсвана от икономическа
криза и мизерия. Благодарение на неговата подкрепа, първата стъпка бе направена. Загубата от управляването на такава фондация е голяма, повече от 300 хиляди евро годишно, но
въпреки трудностите продължихме да вярваме и да вървим по нашия път, защото намерихме добри хора, които непрестанно ни подкрепят. За самофинансирането, много идеи се въведоха,
като много от тях бяха задействани от жена ми. Тя е непрестанна връзка с компанията чрез Интернет. Прекарва цели дни организирайки благотворителни събития, намирайки нови идеи
да участват хора от света на спорта и развлеченията. Нейната страст към фотографията бе много важна. Издаваме календари, последният от тях със специалното участие на Паоло Малдини,
капитанът на Милан и една много чувствителна личност.

Често се казва, че футбола е пълен с развалени деца, алчни хора които мислят само за пари и успехи. За мен, това не е така, а дори обратното, защото много от съотборниците ми са
готови да помогнат по всякакъв начин. Една от най-успешните инициативи за набиране на средства, бе продаването на футболни фланелки през е-bay от моите съотборници и тези фланелки,
които сме разменили след края на мачовете. Щедростта на италианците ме изненада много приятно: ако днес над 150 деца и техните семейства могат да се надяват за по-добро бъдеще, голяма
част от това се дължи на италианците. Децата могат да бъдат спонсорирани и подпомогнати с даването на по-малко от едно евро на ден. С това те ще получат храна, образование, здраве и
дрехи. Нашата фондация има девиз: "Никой не е толкова силен, че да върви сам, никой не е толкова слаб, че да не може да му се помогне".

Подкрепата на някои футболисти не свършва само с продажбата на фланелки. Много имат участие в събития, които организираме през годината. По Коледа, когато в Аржентина е горещо, стана
традиция да организираме благотворителен мач в Буенос Айрес на митинчия стадион "La Bombonera", домът на Бока Хуниорс. Шампиони от вчера и днес, настоящи и бивши съотборници продължават
да ме подкрепят. И винаги е празнество: да играеш и да знаеш, че това ще доведе само до добро е невероятно чувство, да знам че нашето представление ще бъде от полза за някое дете е безценно.
Повтарям, нищо не е по-красиво от това да бъдеш полезен за другите. Правим и концерти, благодарение на много изпълнители. Най-простия пример е изданието на Stelle and Pupi, DVD което съдържа
няколко скеча направени от мен и хора като Ligabue (един от музикалните ми идоли), Aldo, Giovanni, and Giacomo, Ale and Franz, група Gialappa и със специалното участие на моят много добър
приятел - Роберто Баджо.

Благодарение на тях и привързаността на много фенове, които подкрепят фондацията (не само интеристи), днес децата в Ланус могат да вярват в един добър утрешен ден. Чувствам се отговорен за
тяхното бъдеще и искам да продължа сътрудничеството си с хората, по-специално с жена ми, която е глава на компанията и всеки ден е с мен, за да осъществяваме тази мечта. Когато през 2005 година,
община Милано ме награди с Ambrogino d’oro, една от най-важните награди на града, за моето действие с огранизацията, за мен това беше все едно съм спечелил Златната топка. Тя е по-скоро стимул
да продължа и признание за усилията ми през изминалите години.
Но ние не сме в началото на това пътешествие: нашите деца са нашето бъдеще и тяхната вяра за добро бъдеще основно зависи от нас.


ГЛАВА 15

Аз съм Интерист!


Да съберем парчетата след 5 Май не беше лесно. Дори световното първенство в Корея и Япония през 2002 година, не успя да изтрие спомените от нашата загуба в първенството. И през Август, малко преди
началото на новия сезон станаха много проблеми. Роналдо, най-обичания от феновете футболист, реши да продължи кариерата си на друго място, предпочитайки да играе в Испания с фланелката на Реал
Мадрид. Никога не споделих неговия избор, нито мотивите заради които напусна Милано, като се появиха слухове че напуска заради конфликт с Ектор Купер. Казах го преди и го казвам и сега: Рони е
един от най-великите футболисти в историята на футбола, може би най-добрия футболист с който съм имал честа да играя, но в този момент Масимо Морати и милионите фенове на Интер, които го бяха
избрали за свой идол, чакаха и страдаха с него по време на двете сериозни контузии, които го сполетяха. След неговите тежки изпитания, му дадох капитанската лента, за да знае че отбора го подкрепя
и да разбере колко важен бе той за нас. Това не беше достатъчно. Но футбола е като колело: играчи, директори, президенти и треньори се сменяват непрекъснато, но цветовете на клуба остават.

През втората година под ръководството на Ектор Купер, аржентинската колония в Интер се разрастна. Освен мен, Нелсон Вивас, Андрес Гулимпиетро и Матиас Алмейда, дойдоха и Кили Гонзалес, Ернан Креспо,
а по време на сезона и великия нападател Габриел Батистута. Дори без Роналдо, нашият най-добър играч, Интер имаше перспективи за добър сезон, но отново дойдоха разочарования в Шампионската лига.
Спомените са още болезнени. След 25 години, Интер успя да стигне полуфинал в най-престижния турнир в Европа. Жребия в урната, обаче беше много зловещ: Интер - Милан, предизвикателство, което и двата
отбора биха искали да подминат. В дните преди мача не говорехме много за него. От друга страна, това беше първото Евро-дерби в историята. Лесно е да си представите напрежението и безпокойството, което
беше обхванало отбора в дните преди мача. Дербито, принципно е необикновен сблъсък, най-страховития и същевременно най-вълнуващия. Интер и Милан не са просто това Милански отбора, те са два различни
стила и различни философии. Но аз винаги съм уважавал "братовчедите" и много от техните играчи. На първо място, Паоло Малдини, който според мен е един от най-великите на всички времена. До този тогава,
дербито винаги е било битка за превъзходство в Милано, но през Май 2003, се превърна в нещо още по-значимо. Европа бе на дневен ред, а Милано стана столица на континенталния футбол: не беше просто някакво
дерби, беше дербито на Европа.

Първата среща завърши 0-0. По няколко шанса и за двата отбора и резултат добър за нас, тъй като на хартия ние бяхме гости. Нещата обаче не бяха толкова лесни, колкото изглеждаха на пръв поглед. Отново бе
седмица изпълнена със страст. Всички по улиците говориха за този мач, също така и радиото, вестниците и телевизията. Беше достатъчно да бием с 1-0, за да превърнем мечтата в реалност и да летим за Манчестър
за финала в ШЛ. Помня, че онази нощ на "Сан Сиро" бе лудница. Нямаше свободни места на трибуните, всеки ъгъл бе пълен и разбира се "Курва Норд", синьо-черните цветове се виждаха. И също като първата среща,
мача беше много равностоен, но в края на първата част дойде студения душ: Шевченко се измъкна от Кордоба и надигра Толдо. И в този момент, за да се класираме, трябваше да вкараме 2 гола. През втората част,
вложихме всичко от нашите души и може би нещо повече. И благодарение на нашите фенове, осем минути преди края на мача, ние изравнихме с гол на Мартинс. Последните минути на мача изиграхме с високо ниво на
адреналин. Ситуацията бе в полза на Милан, а освен това и времето изтичаше. Никога няма да забравя финалните атаки, целият стадион бе на крака искайки Интер да вкара топката в мрежата. Една добра ситуация
имаше пред Калон в продължението, но Абиати, вратаря на Милан, направи голямо чудо и разби нашите мечти. Последният съдиийски сигнал бе края на нашите надежди. След края на мача, бяхме унищожени. Физически
и психологически. Имах толкова гняв в себе си и бях толкова безсилен, че не можех да задържа сълзите си. Плаках като дете. Бях обезкуражен. Отпадане без да загубим от Милан на полуфинал в Шампионската лига. Не
мога да преценя, дали това беше по-тежко дори от загубата на 5 Май 2002. От моя гледна точка, заслужавахме да сме на върха.

Следвщата година беше преходна за нас. След 6 мача, Ектор Купер, човекът който ни изкара до шанса за триумф в Серия А и Шампионската Лига, беше уволнен. Не направихме добър старт на сезона и Масимо Морати
реши, че промяната ще се отрази добре на отбора. Алберто Дзакерони дойде: деклариран Интерист и човек извел Милан до Скудетото през 1999. Треньора имаше малко време да въведе своя стил и тактики. Фактът бе,
че онзи сезон не бе много добър за нас, тъй като отпаднахме от ШЛ, а след това ни елиминираха и от купата на УЕФА. Завършихме четвърти и това означаваше, че ще мерим сили с други велики отбори в Европа.

През сезон 2004/2005, ново колело се завъртя за нас, което имаше за цел да ни донесе титлата. Роберто Манчини седна на скамейката, невероятен бивш футболист, който бях срещал няколко пъти на терена, включително
на финала през 1998 в турнира за Купата на УЕФА. Аржентинската колония, въпреки загубата на някои "парчета", продължи да се разраства. Първо дойде Круз, мой съотборник от Банфилд, Гонзалес, после Верон и най-накрая
Ел Кучу Естебан Камбиасо.

Първите две години с Манчини бяха като време за сработване. Отборът бе в революция на формацията и начина на игра. Започнахме с различни резултати, но завоюването на Купата на Италия срещу Рома, отбор който през
следващите години щеше да ни бъде основен конкурент, бе първата стъпка в изграждането на шампионски отбор. В Европа обаче, нещата не вървяха толкова добре. Съдбата ни изправи пред ново Дерби в ШЛ срещу Милан. Шанс
за реванш след нелепата 2003 година. За съжаление, нещата тръгнаха зле и паднахме с 2-0 в първия мач. Реванша се игра само няколко минути, след като наши фенове хвърлиха бомбички на стадиона. Не мога да опростя тази
ситуация, но тяхната страст мина своя лимит. Но, на тях им бяха нужни няколко месеца за да съберат парчетата от пъзела.

Следващата година беше повратната точка. Не само за Интер, но и за италианския футбол. Ветровете се промениха завинаги. Още под ръководството на Манчини, дойде нов триумф за Купата на Италия, отново срещу Рома. Но
по-важното е че това не беше сигнал за пределите на миналото. През лятото на 2006, всички възли бяха разплетени. През първите ми 12 години в Интер бях спечелил 1 Купа на УЕФА и 2 купи на Италия. Това не бе много,
но почувствах че ми липсват няколко Скудета, помислих си че ако всичко е било по правилата, тези купи можеха да са във витрината на Интер. Лятото беше много горещо, не само заради триумфа на Италия на Световното през
2006. Това бе и преход между миналото и настоящето. Когато чуя, че Калчополи е измислица, скалъпена от Интер, се смея. Хората замесени в скандала, знаят че това не е така. Има тестове, факти и разследвания, които
разкриват всичко.

Беше много тежко за нас, за феновете на Интер, да издържим години с измами, уговорени мачове и подмятания на феновете на другите отбори от типа: "Никога няма да спечелите". Нещата се промениха дръстично само няколко
месеца по-късно. И истината, за някои много трудна за приемане, най-после излезна пред света. "Системата" ни изключваше години наред. Не може да се каже, че имаше грешки от наша страна, всъщност, тези грешки бяха манипулирани
от контекста.

Футболът, както написах, е като едно въртящо се колело. Винаги съм вярвал в това, че рано или късно, нашето време ще дойде. Скудетото от 2006 ни беше връчено, като компенсация за всички откраднати през изминалите години.
Нищо повече. Ние само изпълнихме нашия дълг. Определено не беше наша вината, ако двата отбора пред нас бяха наказани. Много критици и журналисти, осъдиха решението на Морати да приеме титлата. Разбира се, не беше същото като да
празнуваме на терена с феновете. Но защо трябва да не я приемем? Нямахме какво да крием, бяхме чисти. Бяхме горди Интеристи. И прилагателното има по-голяма стойност от хиляди думи.


ГЛАВА 16

Италианец от Аржентина, аржентинeц от Италия

Бях като емигрант, който все едно се завръща. В Италия намерих своя втори дом, който моите прародители бяха напуснали преди много години.
Може би, поради това аз никога няма да се преместя и точно сега, нямам никакъв интерес да направя подобно нещо. Италия е страна, която ми
е дала толкова много, която ме прие когато бях непознат и ми позволи да стана истински футболист. Никога няма да забравя моите корени и
родната ми страна, но след 15 години живот тук, се чувстам като истински италианец. Децата ми, Сол и Игнасио са родени в Италия, а и моята
любов с Паула "израстна" в тази страна. Също така съм влюбен в Комо и езерото, което се намира там. Обичам италианската храна и често ме
наричат Саверио вместо Хавиер, тъй като моето име не е лесно за произнасяне и малко може би защото сега съм италианец във всички аспекти.
Интер винаги е бил критикуван, заради това че има много чужденци в състава си. Но ако се замислят ще видят, че последните имена в последните
години като Санети, Камбиасо, Бурдисо, Креспо, Солари.... са родени в Аржентина, но са с италиански корени. Местни, както се казва.

Заради нашите хромозоми се адаптираме толкова добре към живота в Италия и Серия А. Да бъдеш в Италия за нас е като да си у дома, дори и нашата
родна страна да ни липсва толкова много. В Интер имах щастието да играя с голям брой мои сънародници. "Аржентинската колония", както много я
наричат, има важна роля в последните няколко сезона. Но никога не сме били "клан". Хората понякога говорят, че нашата съблекалня е разделена
на няколко групички, но това е далеч от истината. Това е като историята за съперничеството между Аржентина и Бразилия. Това съперничество
наистина съществува, но само когато националните ни отбори се срещнат. С бразилските ми съотборници винаги съм имал прекрасни взаимоотношения.
Бях добър приятел с Роберто Карлош, той е много добър и земен човек. Винаги бе усмихнат и мислеше положително. Забелязвам същото нещо всеки ден
при Майкон и Жулио Сезар, с тях винаги е забавно.

Ние аржентиците винаги създаваме връзки. Прекарваме дорбе времето си свирейки на китара, като Бурдисо, Валтер Самуел и аз. Това е начин да се
отървеш от напрежението преди мачове. Наистина се забавлявам свирейки и пеейки песни на Лигабу, един от моите любими музиканти, заедно с Лаура Паусини,
Ерос Рамацоти и Los Piojos, една от най важните аржентински рок банди. Музиката винаги е била част от живота ми. За щастие, аз също пея и когато трябва
да го правя, не се притеснявам. Например като PAZZA INTER, песента превърнала се като химн за този отбор, свири на Сан Сиро като излизаме на стадиона и
когато се прибираме. Да я пея бе един страхотен момент и натрупах доста опит. Както и да е, никога няма да забравя дуета с Мина, кралицата на италианската
музика. Бях избран за мъжкия глас на "Parole, Parole", въпреки че имаше други кандидати като Антонио Бандерас например.

За съжаление не записахме песента, но този момент е един от най-добрите ми спомени. Друг ритуал за нас аржентиците е да пием mate (традиционна южноамериканска
напитка). Напитката се приготвя от йерба, билка която се отглежда само в Южна Америка, слага се в чаша и се добавят гореща вода и захар. В Аржентина това
е традиция, също както и месото на грил. Свинско, приготвено на барбекю е нашият специалитет. Принципно, готвим цяла вечер със семействата си или със
съотборниците. Често правим барбекю и каним целия отбор, вкючително и президента. Майстори на скарата са Валтер Самуел и Николас Бурдисо, железни защитници
на полето, но и страхотни готвачи. Барбекюто може да се използва и за сплотяване на отбора, да празнуваме победа или да забравим по-бързо загуба. Силата
на отбора може да се види в тези дребни неща извън футбола. Във всички части на групата. Хармонията между играчи, треньори и президент е гаранция за успехи.

В последните години, в Интер има добър колектив, където индивидуализма е в средата на нещата, единственото нещо което е важно. Казват, че във футбола вече няма
символи. Може би е вярно донякъде, но има няколко играча, които са привързани към фланелката на отбора си. Но ако се замислиш за големите отбори, всички те могат
да разчитат на лидер, капитан който оставя душата си на терена за отбора, който защитава от години. Паоло Малдини за Милан, Алесандро Дел Пиеро за Ювентус, двама
големи играчи и необикновенни хора, оставяйки настрана съперничеството на терена, Аз винаги съм ги уважавал. Никога не съм искал да празнувам подобни неща, но нямам
избор, годините ме превърнаха в символа на Интер. Също така Масимо Морати ме определи за такъв и да го чуя от него е наистина голяма радост. Може би, когато минах
Джачинто Факети по брой участия с екипа на Интер и станах втори в тази престижна класация след Бепе Бергоми, наистина разбрах какво означава да си символ на своя отбор.

Да надминеш легенда като Факети, човекът който най-много от всеки друг носеше духа на Интер в себе си е нещо невероятно. Никой не вярваше че ще постигна и половината
от това, когато пристигнах в Италия. Въпреки че стигнах далеч, все още не мисля да спирам. Често ме питат за тайната ми, която ме подържа в такава форма на тези години.
Моят отговор винаги е бил един и същ: няма такава тайна. Трябва да благодаря на природата, че ми е дала такова тяло, въпреки че някои казваха: момчето е твърдо слабо за
да играе. А сега живея живота си като атлет, здрав и без контузии. Никога не се отпускам. Винаги тренирам напълно сериозно и давам всичко от себе си, за това нямам и
контузии. За мен, след толкова години на футболния терен, още е удоволствие да играя. Забавлявам се точно както в началото. Мисля, че това е още един основен фактор.
С времето, разбира се, научих да управлявам тялото си по-добре, да разпределям силите си по-добре отколкото когато бях на 20.

Сега на 35, още играя на пълни обороти всеки мач, дори когато трябва да пътувам за мачове на моята Аржентина. В самолета заспивам още преди да сме излетяли. Това е начин
да спестя време. И сега с малки деца, които винаги се движат, подържам формата си тичайки след тях през лятото: чудесно занимание. Много хора ме наричат "робот", Аз просто
вярвам в това, че мога добре да използвам дарбите си. Вярвам в това, че донякъде мога да бъда пример за подръжание на младите. Само с талант неможеш да отидеш никъде, ако
към него не добавиш здрава работа и воля. Харесва ми да бъда около децата си и съм удоволетворен от факта, че някои от по-младите ми съотборници ме питат за съвети, все едно
съм техен по-голям брат. В Интер, има много играчи, които наследиха доста неща от мен. Моят приятел Естебан Камбиасо е виждан от всички като капитана на бъдещето: той има
нужните способности, невероятен играч и добър човек. Надявам се, че и Давиде Сантон ще може да стори това. Не искам да "дърпам дявола за опашката", но ако продължава в същия дух,
ще направи невероятни неща. Поне до 2011, моите наследници ще трябва да почакат. Не си и помислям да се откажа сега, когато Интер започна да печели. И като цяло не се чувствам
задоволен, въпреки рекордите които подобрих в последните години. Чувствам, че мога да дам още много на тази фланелка. Когато репортер попита дали Камбиасо ще бъде капитан на
Интер през 2014, когато свършва договора му с Интер, Кучу отговори: Не, защото през 2014 Хавиер Санети още ще бъде на терена". Кой знае дали не е прав.