ГЛАВА 10

Париж, 6 Май 1998


Третият ми сезон в Интер започна с големи очаквания. С пристигането на Роналдо, който тогава беше в началото на своята кариера, медиите и феновете насочиха вниманието си към нас. И след тежката загуба във финала срещу Шалке за Купата на Уефа, аз също си мислех, че това ще бъде сезона на голямото възраждане на черно-сините. Мечтата на Морати да върне Интер обратно на върха на Италианския и Европейски футбол беше все още непокътната. На нашия президент, въпреки толкова много горчиви удари, никога не са му липсвали ентусиазъм и страст към тези цветове; и накрая, неговата любов беше възнаградена.

Като добавка към Рони, в зората на този сезон дойдоха още много големи играчи: "El Cholo" Симеоне, "El Chino" Рекоба, Зе Елиас, Тарибо Уест, Колонезе и Франческо Мориеро. Южноамериканската колония ставаше все по-голяма: година преди това, заедно с французина Юри Джоркаеф, Интер подписа и с Иван Саморано, който беше предопределен да бъде един от най-близките ми приятели. Както казах, имах усещането, че в Интер беше важно да има южноамерикански играчи, от страни, които бяха в конфликт една с друга. С Иван, чилиец от Сантиаго, беше приятелство от първото запознанство. Назад във времето, говоря за 1996-та, в Интер нямаше нито един испаноговорящ играч, както се случи в последствие с течение на годините и това беше първата причина да сме заедно и извън игрището. Опитвах се да го приспособя към новата футболна реалност, въпреки, че бях с 6 години по-млад. Ние сме много близки по характер, въпреки, че външния ни вид може да каже точно обратното. Вярваме в едни и същи принципи. Иван беше боец на терена, който никога не се предаваше, един истински воин (псевдонимът му не е дошъл по случайност). Имаше същата енергия, както на терена, така и в услуга на много хуманитарни каузи. Той е посланник на УНИЦЕФ и отвори футболна школа за деца в нужда в Чили.

Този сезон, както обикновено, се смени и наставника: Рой Ходжън подаде оставка след загубата от Шалке 04 (нашия сблъсък нямаше нищо общо с негото решение, винаги сме били съгласни с това) и негов заместник стана Джиджи Симони. В началото много журналисти се съмняваха в неговите качества като треньор. Преди да дойде в Интер, той беше тренирал второстепенни отбори, а сега беше начело на велик клуб. Джиджи моментално разруши всички опасения, като се харесваше на всички със стратегическите си умения, но преди всичко, чрез своята чувствителност и начин да се справя с нещата. Неговото най-голямо постижение беше, че успя да изгради солидна и хармонична група, наистина специален отбор на терена и извън него. При него още веднъж смених позицията: от десен бек, започнах да играя в лявата страна - една от многото промени, които ме направиха завършен както в ден днешен и позволяваща ми да помагам във всяка зона на терена. Оставаше ми само да застана веднъж на вратата и щях да съм играл навсякъде.

Роналдо беше нашият диамантен нападател. Никога преди не бях виждал толкова велик играч: може би само Лео Меси е достигнал това ниво. В отбора, обаче, никой не беше завистлив по адрес на Рони. Неговата сила, класа и бързина бяха пред очите на всички: той беше отличаващата се единица в групата, човекът, който можеше да ни направи най-накрая победители.

Въпреки това, и до ден днешен в съзнанието ми остава горчива следа от това първенство. Убеден съм, че заслужавахме титлата, но се случиха някои странни, много странни, дори прекалено странни неща. Само след няколко години, след революцията Калчополи, осъзнахме, че нашите усилия са били напразни. Прекалено много грешки срещу нас, прекалено много в полза на Ювентус, а те бяха силен отбор, който не се нуждаеше от този тип помощ, за да спечели първенството. Всеки си спомня какво се случи през този сезон. Епилогът беше неотсъдената дузпа на Роналдо, след станалия известен сега фал на Юлиано, в мача срещу Ювентус, който можеше да ни разчисти пътя към титлата. Като добавка към нашите съперници на терена, трябваше да се борим и срещу външни деятели: по това време бяха само подозрения, проста "психологическа връзка"; после, в горещото лято на 2006-та, всичко беше разкрито. Най-накрая!

Между две подозрения, завършихме втори в първенството. Измамен резултат, защото Интер притежаваше всичко нужно, за да спечели титлата и го демонстрираше през целия сезон. За щастие, горчилката от първенството беше намалена от сладкия вкус на първата голяма победа в черно-синьо. Един от най-красивите ми спомени: всъщност, най-красивият ми спомен с отбора. Ако първата любов не се забравя никога, същото се отнася и за първия трофей. Винаги пазя в сърцето си нощта от 6 Май 1998, стадион "Парк де Пренс" в Париж, финала за Купата на Уефа срещу Лацио. Успехът щеше да ни възстанови от миналогодишната загуба, но най-вече от разочарованието в първенството. Пристигнахме за срещата с нужната доза енергия и решителност, искайки да покажем на света, че този Интер няма за какво да завижда на Ювентус за спечеленото Скудето, което все още вярвам, че беше несправедливо откраднато от нас.

Преди мача, Симони ни беше мотивирал на 100%. Да завършим сезон като този, без да вдигнем нито един трофей, щеше да бъде върха на лошия късмет. По този начин цялата ни ярост, волята да победим и да върнем Интер отново на върха се изляха на терена. През този мач всичко работеше прекрасно за нас, от първата до последната минута. Мисля, че беше перфектният мач, химн на отборната игра. И не беше никак лесно, понеже срещу нас беше стойностен съперник като Лацио, за който все още играеше Роберто Манчини: няколко години по-късно, той щеше стане мой треньор и най-накрая щяхме да празнуваме спечелването на Италианския шампионат.

Имаше толкова голямо очакване около този финал. Хиляди фенове на Интер дойдоха в Париж да ни подкрепят, да си вземат обратно поне част от това, което ни беше откратното през сезона. Чудесна атмосфера с двата побратимени отбора от Серия А. Баща ми също присъстваше, обграден от семейството и приятелите ми. За мен това беше допълнителна мотивация. И всъщност нещата започнаха добре моментално. След няколко минути вече водехме: гол, отбелязан от Иван Саморано, същата стара кобра в наказателното поле. 1:0 на полувремето. След почивката дойде и гола на сигурността, 2:0. Голмайстор бях аз, едно от редките ми появявания на таблото. Саморано подаде с глава около 16 метровата линия, а аз спринтирах и ритнах топката на външен фалц, изпращайки я точно между страничната и горната греда, където Маркеджани не можеше да я хване. Когато я видях в мрежата, избухнах в радост, започвайки да бягам наоколо, а съотборниците ми се опитваха да ме хванат. Празнуващи, приятелите ни на трибуните се бяха нахвърлили да прегръщат баща ми, сякаш той беше този, който е отбелязал. Мисля, че това беше най-важният гол в кариерата ми (засега). Това беше голът, който ни накара да се чувстваме по-сигурни срещу желанието на Лацио да изравни, голът, който уби срещата. И за да затвърдим успеха, последва трети гол, вкаран от Роналдо, както обикновено: дрибъл покрай Маркеджани и топка в мрежата.

Този мач беше нашето изкупление след години на разочарование. Изглеждаше така, сякаш това беше началото на черно-синьото прераждане, началото на нов, велик Интер.

Вместо това е било началото на една винаги вървяща нагоре улица. Най-доброто все още предстоеше.


ГЛАВА 11

Силата на капитана

Следващия сезон отново започна с хиляди очаквания. Морати опита още веднъж по всякакъв начин да подготви отбор, който да се съзтезава конкyрентноспособно на всички фронтове. Дойдоха нови страхотни играчи, включително Роберто Баджо, който беше предопределен да се превърне в един от най-скъпите ми приятели.

С Роби чувството беше мигновенно. Той се беше влюбил в Аржентина, страна, в която често прекарваше почивката си в своето имение: това беше причината между нас веднага да се породи симпатия, а отчасти и заради прилики в характерите. И двамата изглеждаме стеснителни на външен вид, но в действителност сме хора, които обичат да се смеят и шегуват, когато са с приятели. Във футболно отношение, за мен беше огромна чест да играя заедно с гений като Баджо. Твърде жалко е, че той дойде в Интер прекалено късно и имаше известни физически проблеми. Дори само неговото присъствие, комбинирано с безсмъртната му класа, обаче, бяха много важни за нас в 2те години, които той прекара в Милано. Двамата, заедно с Иван Саморано, са съотборниците, които ми липсват най-много. И със сигурност, в Интер на моите мечти, той винаги има запазено място с неговия 10ти номер на гърба на фланелката.

Нашето приятелство не се ограничаваше само в игра на терена. Прекарахме много ваканции заедно в Аржентина и ми даде един от най-хубавите подаръци, които някога съм получавал. Една вечер, когато се бяхме усамотили, той ми показа негов клип, в който ловува и няколко кучета. Сред тях беше и много красив млад лабрадор, който ме порази изключително. Няколко дни по-късно отидохме на вечеря. В един момент Роби ми каза да отида с него до колата му, за да му помогна за нещо. Той отвори врата и от шофьорското място с въртяща опашка изскочи същото куче, което видях в клипа. "Това е подарък за теб", каза той. От този ден Симба винаги е неразделна част от моето семейство.

Междувременно, начело на отбора беше Джиджи Симони, но след няколко дни беше потвърдена друга промяна на треньорската позиция. Въпреки добрите резултати от миналата година и независимо, че отборът все още участваше в Шампионската лига, ръководството реши да уволни Джиджи - човека, на който всички играчи бяха много признателни, но по-важното, един истински интерист. Затова феновете все още си спомнят за него с голяма привързаност. Наследникът беше Мирча Луческу, пътешестващ румънец, с много широки познания и приятелски настроен към играчите. Под негово ръководство, в контролен мач срещу Лугано играх като втори нападател. Началото с новия треньор беше обещаващо: много голове в първенството, особено на Сан Сиро, където почти всички наши противници играеха особено трудно. Постепенно нещата се объркаха. Незаслуженото отпадане от Шампионската лига срещу Манчестър Юнайтед (гол на Симеоне беше неправилно отменен) и промяната на съдбата ни в първенството доведе до ново уволнение. Отборът беше жертва на събитията, а атмосферата не беше никак добра. Това определено беше най-проблемният сезон откакто дойдох в Интер. Продължаващите промени не правиха играчите щастливи. Тогава ръководството даде шанс на Лучано Кастелини, който преди това беше треньор на вратарите. Той беше ценен от управата и играчите заради големите си човешки и технически качества. Но нещата не се подобриха. Дори напротив - изпаднахме в още по-голям безпорядък и нервност. Приключението на Ягуара, прякора, с който всички наричаха Кастелини, продължи само 4 срещи. Следващ рунд, ново уволнение. Така Рой Ходжсън се завърна за последните 4 мача. Той беше треньорът, който ни изведе до финал за Купата на УЕФА. Завършихме сезона слабо - на 8 място, 24 точки зад Милан, шампиона на Италия. Дори не се класирахме за европейските турнири, защото загубихме плейофа с Болоня. Това беше година с 4 треньора и един от най-мрачните ми моменти в Интер. Вината беше изцяло наша: не на лошо съдийство или лош късмет. Беше просто комбинация от много неща. Може би защото имаше прекалено голямо напрежение или съставът беше прекалено широк, а може би и заради честите треньорски промени. Факт е, че никой не можеше дори да си представи толкова слаб сезон. Но Морати, който обича изключително силно своя Интер, не се предаде. На следващия сезон той доведе най-успешния треньор в последните години: Марчело Липи, бившият наставник на нашите традиционни съперници Ювентус.

За мен новата година започна с приятни новини. След една дългогодишна и многоуважавана кариера, посветена изцяло на Интер, Бепе Бергоми реши да окачи обувките на пирона. Заедно с обувките, "Чичото" остави и своята капитанска лента, справедливо и заслужено носена няколко сезона. С Бергоми напусна също и Джанлука Палиука, вратарят и друга голяма любов на Интер, който до това време беше втори капитан. Така останахме без нашите исторически лидери, без двамата най-опитни играчи, без два стълба на терена и извън него, без две велики личности и играчи. Тази година отборът беше доста млад и останаха малцина футболисти, които да са играли в Интер от известно време. Докосна ме честта да бъда новия капитан на Интер. Само на 26 се оказах с капитанската лента, част от една легендарна група, която включва имената на Бергоми, Бепе Барези, Алтобели, Бини, а преди време - Мацола, Факети, Пики и Меаца.
Това беше нещо невиждано никога досега - аржентинец да командва в Интер. За мен и до ден днешен е огромно задоволство. Дори днес, 10 години по-късно, да нося капитанската лента на Интер е безгранична чест: знаейки, че толкова дълго съм бил отправна точка за отбора, феновете и организацията ме кара да изпъча гърди от гордост. Още от самото начало, когато кацнах в Милано, имах чувства като интерист. Чувства, които с течение на годините нараснаха огромно: сега съм черно-син от глава до пети. Само за да имате представа, купих си черна кола, на която добавих синя лента, която минава около целия корпус и в която е вписан кръг с цифрата 4. У дома направих нещо подобно: плочките в банята ми са изцяло в цветовете на нерадзурите и естествено има мозайка, която оформя цифрата 4. Но подобни неща са само като идея, за да покажат, че тези цветове са вкоренени дълбоко в сърцето и душата ми и немога да живея без тях.

Повишението в капитан доведе до много промени в моята роля: всъщност, да носиш лентата означава доста повече отговорност. Означава да водя като лидер останалите и да бъда пример за своите съотборници, особено по-младите. Означава да демонстрирам сила, за да се чува гласа ми както от моите колеги, така и от противниците. Постепенно свиквах малко по малко и ставах все по-уверен. Бях на правилното място и това беше идеалната ситуация за мен.

Първият сезон с Липи започна както обикновено, с много фанфари. За останалите бяхме фаворити за Скудетото, имахме най-добрия треньор и отбора беше един от най-силните. Като прибавим това, че не се класирахме в Европа, оставаше ни да мислим само за лигата. Що се отнася до мен, още веднъж смених позицията си, както се случва постоянно в кариерата ми: трябваше да играя в дясно, в полузащитата и в схема 4-4-2. Първият мач протече чудесно - победа на Сан Сиро с 5:1 срещу Парма, водена от Буфон и Канаваро, с две попадения на Саморано и грандиозен гол на Виери. Бобо е изключително приятен човек (много пъти е помагал на фондацията ми) и въпреки слуховете около него, той дойде за да сформираме атомно нападение: с него бяха още Роналдо, Саморано, Баджо и Рекоба. Малко отбори в света можеха да се похвалят с подобен "взвод". Нещата, обаче, още веднъж започваха бавно да се влошават. Тимът беше разтресен от много случаи на контузии: за съжаление Роналдо пострада сериозно в 10тия кръг срещу Лече (който завърши 6:0 и отбелязах гол) и се завърна чак на края на сезона. Още доста играчи имаха физически проблеми. След няколко месеца отпаднахме от борбата за Скудетото, а Лацио стана шампион. През Януари дойдоха нови играчи, за да подсилят отбора, всички на много високо ниво: Кларънс Сеедорф, Адриян Муту и Иван Кордоба. С последния, както вече се случи с Баджо и Саморано, постигнахме мигновенно разбирателство. Спомням си, че отидохме с жена ми на летището да го посрещнем, заедно с бременната му съпруга, за да ни гостуват няколко дни в нашия дом в Комо. Иван и до днес е един от най-добрите ми приятели. Малцина са като него: сериозен, честен, искрен, трудолюбив. И е интерист. Мисля, че сред всички сегашни играчи, той има най-голямо сърце за нашия отбор. Не е случайност, че е втори капитан, но заради неговата харизма, характер и спокойствие сякаш също носи лентата, заедно с мен. С Кордоба не само сме замесени в много битки на терена, но той е и мой партньор в различни хуманитарни инициативи. Споделяме едни и същи принципи и ценности: от тази идея се роди Фондация Колумбия. Това е проект, създаден в полза на децата в неравностойно положение в Колумбия, който управляваме заедно с жена му Мария.

Независимо от новите попълнения, ситуацията не се подобри много. С Марчело Липи, напълно уважавайки позицията му, имахме някои дискусии, както и различни противоречия. Той е велик треньор (биографията му говори сама за себе си), но може би когато дойде в Интер не се потопи изцяло в новата реалност. Може би беше все още прекалено привързан към стария си отбор и бившите му играчи, които ние виждахме като противници, които трябва да победим. В крайна сметка заехме 4тото място със същия брой точки, колкото Парма. Спечелихме плейофа с гол на Саморано и две магически изпълнения на Баджо.


ГЛАВА 12

Има само Интер

"Спомняме си за адвоката Приско /той казва, че Серия А е в нашето ДНК, не купуваме шампионата и никога не са ни виждали в Серия Б/"
Елио "Има само Интер"

Интер е винаги единствен, откъснат от всичко и всички останали; винаги единствен в чувството си за уникалност, начин на мислене, действие, отношение към света.

Никога няма да се уморя да повтарям, с риск да стана банален: Интер е различно творение от всички останали отбори. В нашата ДНК може би има малка доза и от добро и лошо. Интер е гениален и безразсъден. Интер е страдащ. Интер е болка и екстаз. От Интер можеш да очакваш всичко, както и неговата пълна противположност. Невъзможни победи и кънтящи загуби, преплитане от мачове на живота и други, невъобразимо безлични. Този фен на Интер беше привикнал към страданието, но никога не се предаваше, никога не напускаше кораба, когато имахме нужда от него. Този фен на Интер винаги обичаше страстно, беше хронично. Той имаше характера на аржентинец. Беше лоялен, разпален за добро или лошо. Той беше ведър, интелигентен и ироничен. Просто прочетете няколко блога из Интернет или книги, написани за страданието и великолепието на нашия възлюбен отбор. Да, защото е нужна доза ирония, за да викаш за Интер. Ние всички познаваме този велик Интерист, без съмнение, той беше най-истинското въплащение на черно-син фен: Пепино Приско.

Той беше един от най-обичаните в това велико семейство Интер.

За него имаше само Интер: "В Милано има само два отбора: Интер и Примаверата на Интер", така казваше. Другото му мото беше: "Интер се е родил от отцепените служители на Милан. Това показва колко далече можеш да стигнеш, започвайки от едно нищо." Или: "Когато се здрависвам с миланист, после си мия ръцете. Когато се здрависвам с Ювентинец, после си преброявам пръстите." Такъв беше Пепино Приско: неразделна част от Интер, човек (също така скиор, неговата друга страст), който живееше живота си в нюансите на Интер. Знаеше как да го направи, благодарение на вроденото си остроумие, заради което беше уважаван и обичан дори от опонентите си, с които се е шегувал.
Имах голямото щастие да го познавам: беше винаги много любезен, саркастичен, на разположение на всички, прекрасна личност с несравнима интелигентност и харизма. Спомням си, когато се запознахме, той винаги казваше: "Ти си мой човек, вярвам ти!"

След смъртта му, неговата ирония, обноски и компететност липсваха много, особено в трудните времена. Пепино със сигурност щеше да намери начин да неутрализира и най-тежките ситуации. Когато загубихме дербито срещу Милан с 6:0 през 2001, малцина имаха куража да се изправят пред камерите. Самият той чакаше през цялата година това дерби и можеше да приеме загуба от всеки, само не и от Милан. След края на сезона, въпреки ужасяващата загуба, все пак успяхме да изпреварим росонерите в класирането: бяхме пети, а те шести. Адвоката каза: "Сега разбирам защо феновете на Милан ме поздравяваха с 6 пръста, защото се озоваха на 6-та позиция."

Той почина през Декември същата година. Беше тъжен ден, както когато Джачинто ни напусна. Със смъртта на Приско, Интер загуби друга велика фигура в своята история, още една важна отправна точка. Липсва ни много. Хора като него са единствено добро за футбола. Той знаеше как да смекчи всяка ситуация, да се надсмее над противниците, без изобщо да изпада във вулгарности. Притежаваше уникална класа от несравним интелект. Остави огромна следа в Интер. Въпреки всичко, ние сме единствения отбор, който никога не е изпадал в Серия Б. И когато някой злорадства за нашите провали и трудните ни моменти, заслужава си да му припомним, че никога не сме били подпирани от непочтени действия и че каквото сме изградили в историята си е плод единствено на нашите усилия, без външна помощ или нещо подобно. "Серия А е в нашата ДНК", казваше Приско. Това се превърна в ключова фраза от химна на Интер, написан от Елио и изпят от Грациано Романи. Това е песен, която обобщава какво наистина означава Интер за феновете си, защото няма друг отбор като Интер, способен на всичко. Другите, оставаме ги да говорят. Те могат да се опитват да ни злепоставят по всякакъв начин, за да омаловажат стойността ни, да критикуват треньорите и играчите ни, но никога няма да успеят да опетнят нашата любов.
Защото за нас, за добро ило лошо, има само Интер!


ГЛАВА 13

На една стъпка от мечтата

Желанието ни за отмъщение и изкупуване на грешките не се случиха. Сезон 2000/2001 започна ужасно за нас,
случи се нещо което щеше да се отрази върху целия ни сезон. Контузия на левия адуктор ме държа на скамейката
през цялата подготовка. Четиридесет дни без футбол, за първи път ми се случи нещо подобно. Всичко тръгна
ужасно от самото начало, квалификационният кръг на Шампионската лига, когато немислимото се случи: бяхме
елиминирани от малко известният шведски отбор Хелзинборг, тим извън каймака на Европейския футбол.
Едно от най-големите разочарования откакто бях в Интер: целта ни беше да спечелим мача с Парма и да покажем,
че усилията ни не са били хвърлени на вятъра. Малко късмет, малко загуба на концентрация. Но тъмният период
тъкмо започваше. В първия ден от първенството на Гранило срещу Реджина, нова загуба засили нещата. Много, много
тежка загуба. Марчело Липи, повлиян от атмосферата се нахвърли върху играчите, заяви че повече неможе да бъде
начело на отбора. Няколко часа по-късно, раздялата беше факт. След малко повече от година, неговият романс с
Интер беше на "крайната гара". На негово място дойде друг бивш играч на Ювентус, който имаше като опция пред
себе си Интер: това беше Марко Тардели. В същото време, аз все още работех по моето възстановяване, опитвайки
да ускоря процеса и да се върна на терена, колкото може по-бързо. Когато се възстанових, нещата продължиха
да вървят на лошо. Това беше най-ужасният сезон в моята 15-годишна кариера в Интер. Отпадането в Шампионската лига,
внезапната смяна на треньора: беше пълен безпорядък и кораба потъваше. Разбирателство между играчите и новия треньор
никога не се зароди. Лично аз имах няколко проблема с Тардели: много дискусии, много спорове. Имахме различни
виждания за футбола. Случва се, неможе да се разбираш с всички. В този климат, не бяхме в мир и се намирахме в голям
водовъртеж. Пораженията с 6:1 от Парма за купата, 6:0 от Милан в първенството, отпадането от Алавес в УЕФА и на всичко
отгоре феновете протестираха. Парчетата бяха счупени и събирането им заедно щеше да е безполезно. Тежкият удар в дербито
изглеждаше логичен, може да звучи като оправдание, но цялата година беше ужасна. Това продължи, като дори участвахме
в епизод на насилие: коктейл Молотов бе хвърлен по нашия автобус на път за Сан Сиро, преди реванша с Парма за купата
на Италия. Това бе най-слабият момент в целия сезон, появата на тъмнината. Загуби, слаби мачове и отпадания, въпреки
тях, никой не заслужава подобно нещо. Животите ни бяха в опастност, благодарение на маскирани псевдо фенове. Подът на
автобуса гореше, последваха мигове на паника. Сериозна опастност бе надвиснала над нас, бяхме сухи и ако огъня бе стигнал до резервоара
това щеше да бъде края за нас. Подобен инцидент стана няколко години по-късно, през 2006. Връщахме се от Асколи, след като
преди това бяхме отпаднали от Виляреал в Шампионската лига. Веднага след като пристигнахме на Малпенса, бяхме посрещнати от
група хора, претендиращи че са фенове ни устроиха истинска засада. Умопомрачителни 15 минути. Колите ни бяха ритани,
играчите бяха бутани, всякакъв вид злодеяния. Кристиано Дзанети беше ударен в гръб. Само намесата на полицията можеше
да успокои всички. Само няколко пъти в живота ми съм се чувствал толкова уплашен. Подобни действия нямат нищо общо
с футбола. Мисля че феновете имат правото да освиркват, дори да обиждат, когато нещата не стават по правилния начин.
Но такива хулигански прояви нямат нищо общо със спорта. Моменти като тези от онзи сезон карат феновете да открият своите животински
инстинкти, да се скрият зад разочарованието или дори по сериозни заболявания.

След трусове и загуби, завършихме сезона на пето място, с единственото успокоение че бяхме пред Милан в таблицата.
Но мъките, лично за мен продължиха цяло лято. От много време някой не беше предполагал, че ще напусна Интер и тогава
под влиянието на офертите от Реал Мадрид и Манчестър Юнайтед, това се случи. Но те бяха много далеч. За 15 години на Сан Сиро,
аз никога не съм искал да сменя атмосферата. Вероятно някои мислеха така - със сигурност не президента, нито директорите, защото
не бяха говорили с мен на четири очи. Всичко си дойде на мястото, когато новия треньор подписа - Ектор Купер, аржентинец от Чабас,
за който вестниците пишеха много, за неговите успехи през годините и за достигането на финал в ШЛ с Валенсия.

Пристигането на Купер веднага оправи ситуацията. В началото на лятото, той ме попита дали слуховете за моето напускане са истина,
като още преди да му отговоря, той ми сподели че съм незаменима част от неговия проект, отборът, който беше планувал. Това беше
достатъчно да забравя за изминалия сезон и да оставя всичко в миналото. И аз започнах сезона по-мотивиран от всякога. Купер демонстрира
веднага своя опит и показа че е треньор с големи качества. Неговите тренировки: методите му бяха в стил "железният сержант". На терена,
той бе непреклонен и изискваше изключителна дисциплина, а правилата му трябваше да се спазват непременно. Освен дисциплината, той въведе
и страстта: преди всеки мач, той потупваше всеки един от нас и казваше на испански "Аз съм с теб", думи които показваха колко е отдаден
на каузата. При Купер, позицията ми на терена бе промена отново, върнах се на поста десен защитник, същата позиция на която дебютирах в
Банфийлд. От моя гледна точка, това бе един от най-добрите ми сезони. В тази нова роля се чувствах чудесно, механизма в отбора се подобряваше
след всеки изминал ден и излеждаше, че вървим към най-доброто. Дълго време бяхме на върха в класирането и след всеки изминал ден, мечтите за
спечелване на Скудетото ставаха все по-реални. Дойде края и ние завършихме по познат на всички стил - "Pazza Inter". В тази връзка са нужни
повече обяснения за мистерията, която стана на 5 Май. Или е нужно да търсим психологическите причини за поражението, мисля че е правилно да
направя повече разяснения. Сезон 2001/2002 беше невроятна илюзия. През онази година с пълна сила гордостта на всички интеристи се завърна. Борбата
за Скудетото изглеждаше повече като формалност. Може и да беше достатъчно да победим Лацио в Рим в последния кръг, отбор който имаше правото
да иска малко повече през този сезон в първенството. Надпреварата между нас и нашите опоненти, Рома и Ювентус, беше почти решена в предишния
кръг. Имахме една точка преднина пред "бианконерите" и две пред "джалоросите". Моето мнение е че тази една точка
можеше да е повече. Имахме шанса да играем мача в Рим със спечелена титла, в случай че нещата не се развият добре в последния кръг. Имам впредвид мача
с Киево във Верона, 36-тия кръг от шампионата, когато завършихме 2:2, но съдията направи голяма грешка, неотсъждайки дузпа за нарушени срещу Роналдо.
Тогава имахме малки претенции (съдиите също могат да допуснат грешка, както и футболистите), но пет години по-късно, когато избухна скандала "Калчополи",
съдията от мача с Киево, Масимо Де Санктис, бе един от най-замесените в системата, която години наред управляваше италианския футбол.

Това неможе да ни служи като оправдание за загубата от Лацио, която ни коства титлата. Този момент, както и други от предишния сезон бяха мигове, които
копаят света на футбола. Трябваше да чакаме години, за да се отървем от тази болест, която години наред ни пречеше и тормозеше.

В онзи 5 Май, всичко бе изписано и казано. Аз, като капитан на отбора, мога да кажа че излязохме да играем с голямо напрежение и уморени от психическа
гледна точка. Всеки отбор имаше труден период през онзи сезон, за жалост нашия дойде в най-важния момент, когато щяхме да вземем нашите обещетения за целия
сезон. През цялата следваща седмица, не говорехме за този мач. Всеки един от нас осъзнаваше, че имахме шанса да го направим, но може би несъзнателно
голямото напрежение ни изигра лоша шега. Всичко се прекърши, когато Лацио вкараха своя втори гол и направиха резултата 2:2, както завърши и първата част.
През второто полувреме, нещата се развалиха и нямаше как да ги оправим. Нашите глави и тела ни предадоха и нямаше какво да направим. Футболът е точно това.
И загубите, също както победите са част от играта, чиято красота се крие в непредвидимостта. Загубата на мачове, които изглеждат спечелени. И този път беше
наш ред.

За светът на Интер, тази дата 5 май бе пречупването на дълго жадувана мечта. Може да си представите какво се случи. Бяхме близо до небето, но не можехме да
го докоснем. Безгранична заблуда. След мача в съблекалнята не чувствахме, че летим. Имаше толкова много болка. Сълзи и гняв. Да се ядосваме и да се караме
помежду си нямаше смисъл. От началото до края, ние бяхме архитектите на нашата загуба.

Да се възстановим беше много трудно, но в този момент се показва характера. Той се появява точно в такива моменти, при създаването на шампиони и при силните отбори.
"Никога не се предавай", песен която феновете пеят, винаги е била моето мото. Да хвърлим кърпите след загуба, щяха да покажат нашия страх. Голямата мечта се пречупи,
но надеждата да вземем Скудетото все още не беше мъртва. Слава Богу, футболът винаги дава втори шанс.

Очаквахме още трудни моменти, но знаех че можем да го направим.