ГЛАВА 1

Мартин

Веднага след като ни видя, Мартин скочи на крака и започна да бяга лудо. "Хавиер! Паула!”Извика той,тичейки към нас, готов да ни прегърне. Бях шокиран, и не от неизмеримата спонтанна любов , а защото до преди няколко месеца, Мартин не можеше да говори. Глух и ням. От устата му излизаха само неразбираеми звуци и общуването с него беше почти невъзможно. Само на 3-годишна възраст той вече бе социален аутсайдер. Дете без бъдеще. Веднага след раждането си , той бе отхвърлен от света, но положението на Мартин не е толкова тежко. Проблемът е, че никой не си бе направил труда да се погрижи за него. Никой никога не бе проявил интерес към състоянието му. Като че ли съдбата му бе предопределена и не е имало възможност за подобрение. Необходима му беше само малко помощ. За една година Мартин се роди отново. Първо намесата на педиатър, който диагностицира проблема му, а след това дарението на един добър самарянин за закупуване на акустични апарати и най-накрая помощта на логопед, да го учи да говори. Три фази, които биха били в норма за всяко дете, родено в богата страна, но не за някой роден на място, което няма какво да предложи, където дори най-основните хигиенни и хранителни стандарти са несъществуващи.

Мартин е едно от над 550 деца, които всеки ден ние взимаме в Pupi фондацията. Всички те идват от Traza, едно от местата, на Remedios де Escalada в района на Lanus, една фавела образувана от 5 бедни квартала, където всичко липсва. Traza има 5000 жители, където по-голямата част от семействата живеят под прага на бедността. Наркотиците, насилието, тийнейджърската бременност са ежедневие. Питейна вода и електричеството са лукс. Няма детски градини и помощни центрове, няма спешна помощ. Те живеят на границата на оцеляването. Ектор, Джонатан, Микаела, Августина, Химена, Емилиано, Сантяго, Назарена, Карън и останалите идват от там. Всеки път, когато ги посещавам, атмосферата е празнична. И всеки път, сърцето ме боли,сега бъдещето им не е толкова тъмно, въпреки че пътуването ще бъде дълго и трудно. Всеки ден новите предизвикателства и трудности, ще се представят нови планини за изкачване. С помощта на всички, аз вярвам, че има още една възможност света да стане по-добър. Въпреки, че нашата помощ е капка в морето, но истинатае,че океана е направен от много капки вода.

Моето насърчение е ежедневният напредък на децата. Дори и днес чувам онова "Хавиер!", извикано с много чистота, като че ли е най-естественото нещо на света. Мартин сега говори. Мартин успя. Неговата история е една от многото малки успехи, които фондацията реализира всеки ден. Той е идеален пример за това как можем да постигнем добри резултати с постоянни усилия и жертви. Започват да летят ниско и на края високо. Това е философията на фондацията. Имам щастието концепцията да идва и от моето детство. Аз също съм роден в бедно семейство,но родителите ми никога не са ме лишавали от нищо. Най-голямото ми желание е децата сега да получат същата любов и привързаност, която имах и да им бъде дадена възможността да преследват мечтите си.

Точно както се е случи с мен, когато бях дете тичах след топката, когато дойде моментът да бъдат открити,също като мен.


ГЛАВА 2

Интер: Ранните признаци


Историята ми с Интер е с далечен произход.

Аз бях само дете и за мен,футбола означаваше Kемпес, Пасарела, Филол, Бертони, Тарантини и Ардилес.
Героят от Световната купа '78. Това е Диего Марадона, очевидно, новият талант на аржентинския футбол, но
Луис Меноти, треньорът на националният отбор, смяташе,че Марадона все още е твърде неопитен,за да носи lа camiseta albiceleste.


Футблът в онези времена аз индетифицирах с Индепендиенте, отборът, който семейството ми подкрепяше безумно. Въпрос на ДНК. Живеехме в Южна Док, един от крайните квартали на Авеланда в провинцията
на Буенос Айрес и за нас, хората на доковете, футболът е един от начините да се измъкнем от време на време от мизерията и тъгата на ежедневието.Вярно е, някои застанаха на страната на
по-големи отбори от града, Бока и Ривър, но те бяха малко. Аз се влюбих в Индепендиенте ,като че ли съм роден с тези цветове.Обичах ги от начало,безусловно,без “ако” или “но”. . Така че, преди наистина да мога да се разбера защо, аз подкрепях
Рикардо Бочини, Антонио Aлзаманди и Хорхе Бурручо.

Роден съм през 70-те и в това десетилетие Индепендиенте спечели всичко, което трябваше да спечелим- Първенство,
Либертадорес, Междуконтиненталната. И все пак, въпреки че отборът е с много трофеи ,привържeниците все още помнят два мача,които се играят няколко години по-рано,два мача,които никой не може да забрави,за два пъти последователно между 1964 г. и 1965 г., Индепендиенте успява да стигне до финала за
Междуконтинентална купа, трофей, който те прави най-добрия отбор в света.И двата пъти срещу Интер,
La Grande Inter на Ерера, Факети, Корсо и Мацола. И двата пъти Интер триумфира
в края на срещите, които са интензивни и легендарни (по времето, когато се играеше на разменени гостувания и в случай на равенство се хвърляше монета).

Въпреки, че аз не съм гледал тези мачове, за тях се говореше години, по спомените на бащи
и дядовци. Ударът от загубата на два пъти от един и същи италиански отбор,беше трудна за преглъщане. Първата ми среща с
"нерадзурите"беше с доста травми , отборът, който унищожи нашата първа международна мечта.
Въпреки враждебността и на моменти омраза също оставаше място и за уважение. Интер в края на краищата бе отбор, който успя в два последователни срещи да победи Индепендиенте.Нещо рядко срещано в онези времена.

За дълго време Интер бе само името, нещо като призрак,просто плуваше в съзнанието ни като деца.
В онези времена не даваха мачове от италианското първенство по телевизията и поради това всичко бе игра на фантазията.
Знаех малко или почти нищо за Интер. Бях виждал няколко снимки тук там и си спомням,че бях шокиран.
Порази ме "Сан Сиро",страхувах се единствено на базата на него.
Сега е дом за мен.

Едва в средата на 80-те години най-накрая започнаха да излъчват по няколко мача от италианското по телевизията.
Всичко е благодарение на Диего Армандо Марадона и преминаването му в Наполи. Благодарение на Еl Pibe dе Оро Серия "А"
се превърнa в едно от най-гледаните първенства в Аржентина.Това доведе до разделяне на нашата лоялност,обичахме и Наполи,в предишни години те бяха купили и друг аржентинец и идол на Индепендиенте-Даниел Бертони. Интер също имаше известен успех,
Даниел Пасарела, капитанът на Seleccion, който бе световен шампион през 1978 г., отиде да играе там.
По този начин в Южна Док, дом на хардкор феновете на Lос Diablos Rojos, Интер стана още по-неприятно име.
Пасарела бе лидер Аржентина, но също и идол на Ривър Плейт, нещо като един
Аржентински Ювентус, един отбор, който в нашата страна не се и хареса.И все пак, въпреки миналото
и присъствието на Пасарела, Интер направи хубаво впечатление веднага. Не казвам, защото сега съм интерист до мозъка на костите. Това е въпрос на чувство.За старите фенове на Индепендиенте, Интер бяха класически арогантни, самонадеяни и мощен отбор. Все пак аз бързо осъзнах, че това са просто решения. Грешни решения. Намерих няколко сходства с клуба,който винаги съм обичал. Историята на Интер и Индепендиенте вървят ръка за ръка заедно. Те са двата клуба, които са били създадени в началото на 1900. Индепендиенте е създадена от продавачите в Буенос Айрес, ядосани,че не са включени като търговци, затова се казва "Индепендиенте". Интер е създаден през 1908 г., три години след Индепендиенте с нестандартни членове на Милан, които оспорват недопускането на чуждестранни играчи да играят в отбора. Това е този дух,исторически представи във философията на двата клуба.Те са два отбора,които са хармонизирани:силни,победители и с щипка лудост и непредсказуемост.

С течение на времето, първоначалната симпатия която имах към черно-сините цветове, когато бях млад стана по-силна (но още не бе любов). Когато футбола беше близо да се превърне в основна част от живота ми,не просто забавление,в Интер пристигна Лотар Матеус,с твърд немски език,способен не само да промени резултата и посоката на игра по своя воля,а лидер,който никога не се отказва.Бергоми,мой приятел,казваше за него “Ако Лотар иска да спечели мача,ще играе играта,с която да спечели.”
За него се заговори през 1986г,Световната купа в Мексико. В края на 80-те години, когато все още бях младеж мечтаещ да стане професионален футболист,Матеус и Марадона,като основни птредставители на Интер и Наполи,отбори които често бяха в търсене на шампионската титла. В моята област, всеки един подкрепя Диего, разбира се.
За нас аржентинците той все още е един Бог, и до днес, да не говорим тогава,когато излизаше от триумфално след победа на Световните първенства. Аз също, като всички останали съм голям фен на Марадона,но не мога да скрия и обичта си към Матеус. В него можех да видя себе си,или още по-точно казано той представляваше играча,който
исках да бъда.

Благодарение на негo аз започнах да ставам интерист също.


ГЛАВА 3

?Genio! ?Genio! ?Genio! ta-ta-ta-ta-ta-ta… Goooooool… Gooooool… ?Quiero llorar! ?Dios Santo, viva el futbol!
?Golaaaaaaazooooooo! ?Diegooooooool! ?Maradona! Es para llorar, perdonenme…

Victor Hugo Morales
Буенос Айрес, 22 юни, 1986. Къщата Санети е в пълен хаос. Майка ми, Виолета, не знае как да държи на разстояние половин дузина палdви деца,пипащи на всякъде,всички с аржентински шалове на вратовете. Ние бяхме пред телевизора
приличащи на футболен отбор. Отзад,на дивана,седяха майка ми(която въпреки сериозното изражение беше най-развълнувана от всички,баща ми Родолфо Игнасио,който от известно време беше като в транс(винаги е така преди важен мач) и моят брат Серхио(тъй като е по-голям имаше правото да е на дивана).В предната част,клекнали или легнали на пода сме младите филизи,приятели от детинство,които сме израснали заедно в областта на футбола и като приятели:Качо,Луис и Зурдо(в ляво),Кристиан и аз,облечени от главата до петите в biancazzurro.

Това не е обикновен мач.За него ще се говори в продължение на дни,навсякъде:в баровете,на площада,в дворовете,на пазара.

Всеки един имаше една мисъл:да бием англичаните.Останалото е скучно и не е за разказване.
Тъй като Аржентина- Англия, не е просто предизвикателство във футбола: това е ден на разплата,реванш на футболното игрище на позорът,случил се само преди четири години. Спомени за войната на
Малвинските острови (или на Фолкландските острови, като ги наричат англичаните), с тежестта на мъртвите и анахронизъм,все още е много жив за всички нас. Англичаните са враг,но днес може да разчитаме на един набит,с къдрава коса,с десети номер Al Pibe de Oro (златното момче)Диего Армандо Марадона,носи всички наши надежди.

"? Vamos Аржентина, Vamos!" Е хор, който силно се разнася от всяка къща, след като съдията свири за начало. Ние сме загрижени,крещящи,развеселени.Все едно сме там, на Aцтека стадиона в Мексико Сити има
милиони аржентинци. Следим думите на коментатора Хю Виктор Моралес,залепени към телевизора.
Официален говорител на Seleccion, артикулира всички действия от срещата. Първото полувреме завърши 0-0,
но балансът е прекъснат за няколко минути във втората половина.

Тези, които казват, че футболът не е нищо повече от 22 атлетични млади мъже с къси панталони,които ритат топката,вероятно никога не са виждали моменти в този следобед през юли.В 51-55минути, Аржентина е на небесата.
Това беше нашето отмъщение, то е катарзис на цялата страна. Когато Диего симулира на английслия вратар Питър Шилтън,легенда на “Лъвовете на Нейно Величество”,докосване на топката с ръката си,бяхме се освободили от кошмар. Ръката на Бога: ужасна обида за англичаните,студено и безмилостно отмъщение за нарушението на Малвинеки.Едно на нула,топката в центъра.Нямаше време да седнем отново на пода след дивата радост и “човекът,който мислеше с краката си”,както е определен от писателя Освалдо Сориано,се превърна окончателно в мит.Той започна от средата на терена дриблира покрай цялата английска отбрана,заобиколи Шилтън и вкара за 2:0.В дома ми всички полудяха,възторг.И това попадение на Марадона, най-красивия гол в историята на футбола,
заслужава съзерцание,спираща дъха гледка. Не знам колко пъти
гледах това, или дори не знам колко пъти съм мечтал да бъде част от нещо подобно:
Dodge all the players, leap the goalkeeper and put the ball into the bottom of the bag. "?De que planeta viniste?
?Para dejar en el ingles fireplace so! ?Para que sea el pais a apretado Puno, integrity por Argentina! ...
Argentina 2 - Inglaterra 0." What planet did you come from to stop the progression of the English?
Because the country is a clenched fist shouting for Argentina: Argentina 2, England 0!
Коментара на Моралес стана саундрака на годината.

След тъмни времена, когато е било сложно дори да излезеш от къщи,
Аржентина намери ново щастие. Завръщането към демокрацията с избирането на президента Раул Алфонсин през 1983г,означава възстановено доверието в страната.И футболът изигра ключова роля във възстановяването след тежки години на диктатура.Още през 1978г по време на тоталитарния режим,спечелването на Световната купа е благословение за цялото население.Бях малък,но помня,че в тези дни всички бяха щастливи.Благодарение на футбола може да се забравят за малко много проблеми,които ни задушават.
Победата през 1986 г. е вместо един вид регенерация, върховна радост. Демокрацията се върна след три години,
но това е Марадона, който наистина сплоти страната.Диего се превърна в символ на жизнеността,емблемата на народа,който от години трябваше да понася страдания и гонения и сега е в състояние да се откупи и да възстанови загубената си свобода.

Честванията за победа срещу англичаните продължи цялата седмица. Когато Аржентина спечели, на следващия ден никой не отиде на работа.Това е национален празник,дори и “Ел Паис”(най-големият вестник в Аржентина) не работи.Ние аржентинците сме такива страстни и темпераментни,ние сме готови на всичко за нашата страна.След успеха над Англия Буено Айрес се преобразува в тълпа:поток от хора,обединени по една и съща причина и всичко това благодарение на едно момче,което вкара два от най-запомнящите се гола в историята на футбола.Но най-сладкия спомен беше последната победа с 3:2 срещу Германия на “моя” Матеус,в решаващ гол а Хорхе Буручада,идол на Индепендиенте.Същата вечр отидохме да празнуваме под Обелиск(паметник в Буено Айрес).Всички бяха там-деца,възрастни,баби и дядовци.Милиони обезумели хора.Фланелки с номер десет никнеха като гъби,фойерверки,въртележки.Това е нещо повече от национален празник,това е тангото на освобождение,началото на нова ера в Аржентина.В продължение на седмици радиа,телевизия,вестници продължаваха да говорят само за това,сякаш времето беше спряло.Силата на футбола.Аз все още помня,че някой на улицата ме посрещна с викове “Шампиони”.На вълните на колективния ентусиазъм,който зарази всички,богати и бедни,работници и преподаватели.
И аз, през нощта, мечтаех.Мечтаех да бъда Диего,дриблирах покрай отбраната,прескочих вратаря и гол,тогава аз се хвърлих в неубоздано опиянение и събиране на прегръдки и рева на тълпата.Мечтаех в продължение на две години,а след това кариерата ми дойде на кръстопът или по скоро в застой.Само на петнадесет години,след като успях да вляза в младежкия отбор на Ипендиенте,моят любим отбор,намерих себе си.Отрязаха ме.Оказах се елиминиран,няма бъдеще за мен сред звездите на Аржентинската Примера.Причината за това?”Той е прекалено кльощав,слаб и малък.Няма бъдеще във футбола.”Спрях за една година,без да докосвам топката,дори за удоволствие с моите приятели.


ГЛАВА 4

Създаване на дом, планиране на бъдещето

Започнах да играя футбол като повечето деца - вътре в къщата, чупейки лампите и други предмети, отчайвах майка ми,
която се опитваше да ме спре по всякакъв начин, но без успех. Заразих се по футбола от брат ми Серхио: той вече беше
малък феномен и с топка в краката си правеше чудеса за момче на тази възраст. Проблемът бе в това, че ние нямахме
безопасно място, където да играем. Но ние трябваше да се задоволим с това и да извлечем най-доброто от нещата:
трябваше да седим у дома и да нарушаваме правилата на майка ни или да ходим на улицата. Строгата диктатура беше навсякъде
през 1976 година, нямаше как да се веселим. Израстнах в тази мрачна обстановка, в постоянен страх и нещо не беше наред.
Беше немислимо една майка да пусне децата си да играят на улицата.
Бяха дни на безпокойство, страх от нападение и хората незнаеха дали ще изкарат до края на месеца.
Видях как родителите ми се опитват да ни осигурят всичко необходимо за един достоен живот. Не бяхме богати,
но никога не ни е липсвало нищо. Баща ми ставаше всяка сутрин в 5 часа, за да отиде на работа на строителните обекти.
Професия: строител, вероятно щях да посветя себе си на тази работа, ако не бях послушал хората, които ми
прогнозираха бъдеще във футбола. И за един кратък период от моя живот, аз наистина бях строител.
Когато бях на 12, започнах да помагам на баща ми. Вършех дребни неща: бърках вар, носех тухли и подобни дейности.

Харесвах професията на баща ми. По-специално харесвах идеята да вършиш нещо полезно и практично. Строенето на къщи -
то не е само някаква дейност, а означава бъдеще за някои хора. Тази работа винаги е била свързана с моята философия
в живота: да pdпочна от дъното и да стигна до върха. Започвахме от земята, редяхме тухлите, вдигахме стените и така
до покрива. На тази идеология се оповава "Puppi Fondation", фондацията която по-късно създадох с жена си Паула, за да
помага на бедните деца В Ланус, един от най-мизерните и бедни места в Буенос Айрес. Децата са нашата фондация,
и ако искате добър дом, трябва да започнете от тях.

Първия урок, който ми даде баща ми. Когато бяхме ученици, по време на диктатурата, нямаше място където
да играем футбол в нашия квартал. Опитвахме се да намираме начини да играем, но мечтата ни беше да си
имаме местенце, където ние малките, гладни за футбол да развихрим нашето въображение. Тогава ние намерихме
свободна земя в близост до нашата къща и създадохме място за игра - футболно игрище. Идеята дойде от баща ми
и скоро проекта стана реалност. С много страст и воля, с опита като строител и помощта на други родители, татко
реализира нашата мечта - място за игра, само на няколко крачки от нашия дом. Най-накрая, ние децата намерихме
нашето място, където можем да направим своя избор.

И там, между тревата и пясъка започна всичко.

Прекарахме по-голяма част от детството си там. Всеки ден, по цял ден. Невероятни мачове до последни сили.
Съзадохме нашия първи отбор, малките от Dock Sud: The Disneyland, име на една програма. Марадона израсна
с Los Cebollitas (юношески отбор в Аржентина), малките лукчета, Аз, в отбор на герои от комикси.
Ние аржентинците имаме страхотно въображение за имена. Благодарение на това, децата започнаха да се задържат
на улиците и съседите започнаха да се сближават все повече. Всеки мач беше оправдание за празнуване: майките
идваха да гледат и носеха алфажори, типично аржентинско ястие, а за нас света се въртеше около това стадионче -
тефтера на нашите мечти.

Един спомен от тези времена е над всички останали, един от най-добрите в моя живот. Звучи като история
от книгата Куоре, но всичко е истина. Един ден, седмица преди финала на лигата, която можехме да спечелим,
моите футболни обувки се скъсаха. Не беше просто лек процеп, нито малка дупка, а голям разрез от пръстите
до петата. Ритането на топката и сблъсъците с другите играчи, обувките ми заприличаха на чехли с шипове.
Беше невъзможно да се поправят и да станат като нови. У дома нямахме пари, за да мога да си купя нов чифт.
Бях отчаян. За мен, този мач бе толкова дълго очакван и означаваше всичко. Но без бутонки, какво щях да правя?
Трябваше да свикна с мисълта, че няма да мога да играя в мача. Нямаше никой, който може да ми заеме своя чифт,
времената бяха такива, кой нормален няма да мисли за своето бъдеще и сам да използва бутонките си.
После се случи чудо. Един ден се прибрах, баща ми беше подранил и държеше чифт бутонки в ръката си.
Същия, който винаги използвах. Но имаше една малка, но важна разлика, дупката я нямаше. Той ги беше поправил
с подръчните му материали, губейки няколко работни часа.

Приключението с Disneyland не продължи дълго. Бяхме много добри с топка в краката и един ден, човек от Индепендиенте
почука на вратата ми. "Искаш ли да дойдеш и да играеш за нас?" Представете си как се чувствах.
Щях да стана част от "червените дяволи", мечтата ми се сбъдна. Седем години защитавах тази фланелка, винаги давайки
най-доброто от себе си. Играех футбол, учех, понякога помагах на баща ми. Но всичко вършех със сърце.
Беше това време, 1983 година, "кръщението" ми във футбола на Doble Visera, стадиона на Индепендиенте, разположен
точно срещу стадиона на Расинг: делеше ги само стотина метра, но като ги преминеш разбираш, че това са два
различни свята. Първия ми мач бе в Копа Либертадорес. Противници ни бяха Олимпия от Парагвай. Беше страхотен мач,
спечелен от нас. На терена присъстваше Ел Бока, Рикардо Бокини, моя идол, бях изпълнен с гордост. Мечтата ми да го срещна
се сбъдна, макар и за кратко. Един ден, въпреки че давах максимума от себе си и се отдавах на каузата, получих една
от най-лошите новини в моята кариера. Мениджърите и ръководството смятаха, че бях твърде малък, за да продължа. Бях на 15
години. Мечтите ми бяха разбити, надеждата ми умираше. Спрях да играя за година, в това време футбола престана да съществува
за мен, бях разочарован, тъжен, почти неутешим.

През тази година учех и работех. Но вътре в мен, много дълбоко се криеше желанието ми да продължа предизвикателството на терена,
но не можех да го призная. Баща ми, отново той ме измъкна от проблема. Един ден, в обедната почивка на работния ден,
Аз и той си поговорихме за това и онова. Той ме попита: "Хави, но какъв искаш да бъдеш? Твърдо ли си решил да спреш с футбола?
Огледай се, хората ти казват че си добър, че можеш да се справиш. Не се получи в Индепендиенте, но защо не пробваш някъде другаде?"

Тези думи се въртяха в главата ми седмици наред. И накрая реших. Буенос Айрес е голям град, Индепендиенте не са единствените.
Трябва да намеря нов отбор.


ГЛАВА 5

Трактора

Въпреки че бях извън терените една година, не загубих желанието си за игра, нито забравих как да играя.
От физическа гледна точка, почивката ми се отрази добре. През времето в което работех с баща ми, натрупах добра мускулна маса и дори
порастнах с няколко сантиметра.

Въпреки малките кризи и постоянното премисляне, реших да се завърна в игра. Винаги трябва да се изправяме, дори и в най-трудните моменти.
Това е урок, който научих тогава и никога не забравих. Брат ми Серхио, който тогава играеше футбол ми даде шанс да се върна на терена.
Той играеше в Talleres, малък отбор от Южен Буенос Айрес, Ремедиос де Ескалада, не много далеч от Ланус, където е израстнал Диего Армандо
Марадона и много години по-късно, той стана епицентъра на фондацията Puppi.

Не исках да вляза в отбора като "братът на", както биха казали някои: и когато Серхио беше продаден, Аз поех топката и представих себе си
пред тима. Всичко мина добре, успях. Прекарах първия си сезон при юношите, Четвърта дивизия, където започна моята кариера като жокер.
В Индепендиенте играех като външен полузащитник, крило, пост който пасваше страхотно на моите качества: Бях "leggerino" (пъргав) и бърз
като стрела, обичах да дриблирам, да вкарвам и да центрирам. Постепенно смених ролята си на терена: първо централен халф, после играех и
в защита. Първите мачове на новата ми позиция дойдоха през следващия сезон, когато ме привлякоха в първия отбор. Годината в Насионал Б,
аржентинския еквивалент на италианската Серия Б, ми отвори вратите към професионалния футбол.

Големият ми проблем беше, че в същото време освен за футбол, аз трябваше да мисля как да печеля пари за вкъщи. Винаги съм помагал на
семейството си и дори когато започнах да играя, продължих да го правя. Затова си намерих нова работа: и така от
строител/футболист се превърнах в работещо всичко момче/футболист. От 4 до 8 сутринта, влизах в ролята на момче, което разнася мляко:
ходех от къща на къща, носех бутилките на хората и след това отивах на училище. А следобяд тренирах. Вечерта бях страшно уморен.
Тежък живот, но всичко вършех с желание, защото знаех че това е последния ми шанс да пробия във футбола. Влака минава само един път,
ако си късметлия два пъти, а аз вече бях пропилял първия си шанс.

Това беше голяма жертва, която се налагаше да търпя само една година, тъй като играех за юношите. След като ме взеха в първия отбор,
треньорите ми казаха,че няма начин да продължа по този път. Или да работя, или да играя. Веднага им казах, че ми трябват пари за да
мога да помагам на семейството ми. Те ми казаха да не се тревожа и тогава дойде първия професионален договор,но почти. Първия сезон при
големите мина добре. Записах 17 участия, вкарах един гол и се наредих между най-добрите млади играчи в лигата. Тогава се роди и прякора
ми, Puppi. Вината за това е изцяло на брат ми,той го измисли докато още играеше за Talleres. Освен това, когато се присъединих към отбора
вече имаше 5 човека с името Хавиер и това автоматично вкара прякора ми в употреба, за да се различавам от съименниците си. Pupi не означава
нищо - просто прякор, който може да се каже бързо, нещо много важно на терена, където скоростта е всичко.

Нещата започнаха да се развиват добре и в други области. Когато играех в Talleres, ме запознаха с Паула, след време тя щеше да се превърне
в жената на моя живот. Както във всяка приказка и моята имаше щастлив край, за да я спечеля имах съучастник, наш общ приятел на име Роберто, който
учеше в едно училище с нея. Един ден той ме помоли да отидем на кафе и когато си тръгнахме я видях, бях поразен. Започнах да го разпитвам за нея,
докато един ден след непрестанна настойчивост от моя страна, я видях отново да играе баскетбол, спорт който по онова време Паула практикуваше в
спортен клуб Talleres. Кой знае, може би спортистите се разбират най-добре помежду си. След мача, благодарение на Роберто, който ме укоражаваше,
най-после я поканих да се запознаем. След това всичко тръгна добре, успешно, всяко извинение бе добра причина за да се срещнем и да си говорим.
Всичкият този ентусиазъм накрая се възнагради, скоро след като започнахме да се виждаме, аз бях на 18, тя на 14. Постоянно бяхме заедно.

Завърнах се към футбола, вече не работех за да помагам на семейството ми и дори намерих любовта. Вече бях оставил тъмнината от изминалите 2 години.
Опита, който натрупах играейки за Talleres бе едно от най-важните неща в живота ми: и когато станах на 20, най-накрая вратите на Аржентинската първа
дивизия се отвориха за мен. През лятото на 1993 получих оферти от няколко клуба. Много отбори ме изкаха сред които бе и Банфилд, един от най-подкрепяните
отбори в Ломас де Замора, друг южен квартал в Буенос Айрес. В момента в който те ме привлякоха, нещо странно се случи: да заплатят картата ми на стойност
160 хиляди долара. Десет човека дадоха по малко и допринесоха за тази акция, а след няколко дни вече бях част от елита в Аржентина, готов да вляза с пълна
страст в големия футбол, нещо за което няколко години само можех да мечтая.

Разбира се, не носех фланелката на голям отбор като Индепендиенте или друг велик клуб, но да играя за Банфилд (отбор, който винаги ще има място в моето сърце)
беше удоволствие, особено припомняйки си за трудностите от миналото. Благодарение на ентусиазма, за мен бе лесно да се впиша в обстановката, въпреки че тя бе
нова за мен. Двамата треньори, Оскар Лопес и Оскар Кавалеро, ми дадоха номер 4, номер който носих от първия до последния ми момент в отбора и никога не
оставих. Дебютът ми сред големите имена в Аржентина бе на "Монументал", митичния стадион на Ривър Плейт. Това беше началото на голям възход за мен.
През ноември 1994 година, треньора на националния отбор Даниел Пасарела, ме включи в състава си за първи път. Изглеждаше ми като мираж: след половин сезон при
професионалистите имах шанса и честта да облека фланелката на "Албиселесте". Дебютът ми не беше никак лош: победа с 3-0 над Чили в Сантяго на 16 ноември.
Завърших сезона с 37 участия и записах 1 гол в първа дивизия. През следващата година продължих по същия път както предишния, виждайки как за всички се превърнах
в "Ел Трактор", трактора. В Аржентина почти всички играчи си имат прякори: Ел Кучу, Ел Чоло, Ел Жардинеро, Ел Пиохо. Беше Уго Моралес, човека който стоеше зад
подвизите на Марадона, който ми даде това ново име: заради силните ми крака (благодарение на работата ми като малко момче), стабилността ми на терена и специално
заради силните ми пробиви. Всъщност играта ми много приличаше на устройството на трактора: може да прозвучи нескромно, но беше трудно да ме спрат или преборят,
както е замислен и трактора, тук влезе в роля въображението на Моралес.

Втория ми сезон в Банфилд протече по същия начин. През цялата година бях в стартовата единайсеторка и почти винаги част от националния отбор. През тази година
открих себе си, играейки заедно с Хулио Круз, който тогава бе обещаващ нападател, правеше първите си стъпки в професионалния футбол. Кой би предположил, че
няколко години по късно, ние отново ще защитаваме цветовете на един отбор, но този път отвъд океана, носейки синьо-черната фланелка на вертикални ленти.